Каньонът на водопадите,или поне опит да бъде намерен

След екстремното снимане на връх Шипка тръгваме да търсим водопадите.

Навлизаме в Смолян откъм Пампорово, където грееше слънчице и беше едно снежно приказно …
Но ние сме тръгнали да търсим каньона на Смолянските водопади и въобще не спираме на Пампорово.
Единствено спиране е за да снимаме стар мост на реката.

След кратко объркване и питане стигаме до отбивката с табелка – „Към водопадите“. Оставяме колата, нарамваме раниците и стативите и тръгваме. По асфалтовият някога път не е минавал никой, освен дивите животни и се налага да правим пъртина и да се чудим дали сме на прав път.
Продължаваме по нещото, което прилича на път и скоро стигаме изоставена сграда.

Тъжно и някак зловещо до нея има няколко табелки с карти (на които по никакъв начин не става ясно къде се намираш) и още една на която с големи букви е написано, че пътеката не се поддържа и преминаването е на риск на преминаващия 🙂
Нов мост, снимки и нова чуденка – на къде е пътеката ?

Дали да последваме следите на зайците, или да продължим по пътя в дясно от моста ?

Реката сякаш потъва в тунел от иглолистни дървета и прехвърчащ сняг.

Продължаваме по пътя и отново сме само животиските следи и ние.

Пътеката се разклонява – нагоре към върха и надолу към реката. По някаква неписана логика тръгваме към реката – търсим водопади все пак.
Всичко е сковано в лед,

а водопадче има зад едн бор, но за да стигнем до него трябва да газим в реката. Благоразумно се отказваме, връщаме се на разклонението и продължаваме нагоре.
Ново разклонение на пътя, пак поемаме надолу и пак стигаме до водата

и до полузамръзналата река.

Обратно до разклона,

часа наближава 16, разума надделява над мерака и тръгваме обратно.
Тук ще трябва да се дойде отново в по-ранен час, с по-добра предварителна подготовка.
Като се върнахме четох доста за тези водопади и установих, че май не сме уцелили точната пътека. Не намерихме нито едно дървено мостче, а според разказите – има много.
Ще се върнем отново 🙂