Не може да отминем с пренебрежение задушевната атмосфера в село Косово и да не отбележим с публикация пленума 🙂
Ще пиша по-малко и повече ще показвам.
И така – всички сме пристигнали, вече сме се настанили, т.е. всеки си е заплюл легло и спокойно можем да седнем в механата
да правим планове за съботния ден, както и да се погрижим за прехраната (тия дигитални хапарати – много тежки ги правят) и трябва да имаме сили да ги носим …
Оказа се, че никой не се е сетил да вземе сланина за обмазване на скарата и се наложи Илиянка да се справи със задачата – „Намери сланинка“. Докато Арто и Андро разпалваха скарата тя упорито работеше по въпроса, а други позираха и се ослушваха за виковете на правещите вечерята.
Хапваме и лягаме – с неясни планове за утрешния дени решавайки, че все пак е уикенд и че утрото е по-мъдро от вечерта.
Към 7,30 се събуждам – не мога да дишам от жега …
Ивайла с която спя в една стая е гушнала духалката и е много доволна, кучинките – също 🙂 По-добре да се измъкна навън.
Лека полека и другите се разбуждат. Чувам кикот от стаята на девойките и надниквам 🙂
Сутрешният тоалет е нещо като изпитание за духа защото водопроводът е замръзнал и алтернативата е пълната с ледена вода вана на двора.
Ледената вода така отваря очите, че като погледнеш през бинокъла виждаш кратерчетата на Луната ( или Слънцето – не помня 😉 )
Кучинките на Ивето нямат нашите проблеми и се занимават с техни си кучешки работи.
За тези, които си мислят,че ходим само за ядене и пиене – да знаете, че не сте прави – ето Ви и доказателство – носим си сива карта, делкаме си я и даже я използваме.
Закуска – вкусна баница с картофи и потегляме.
На къде? Ами май никой не знае – ще караме към някое от околните села до където колите стигнат.
Последни безмислени уговорки
По-разумните остават да се разходят из Косово, а най умните още не са се пробудили 🙂
Както и да е – ние вече сме в с. Богутево, снимаме набързо и тръгваме към Лилеково.
Ако трябва да съм съвсем точна част от нас тръгват – другата отпрашва към Пампорово, пататниците и мъглите.
Пататника дето Ивето ни го донесе вечерта беше страшно вкусен – мммм, ама нека караме по -ред …
И такаааа – пъплим към с. Осиковица, движим се бавно и внимателно – пътя е опесъчен, но опасен.
Въпреки това спираме на всеки пет минути и снимаме
Оставяме колите в Осиковица и след справка на мегдана (оооо Лилеково е близо – но 800 м. от тук), се отправяме пеша към Лилеково.
В началото всички сме ентусиазирани и бодро вървим, снимаме …. иии вървим, вървим, вървим натааатък – и няма край, и няма край.
Почивките стават все по-чести.
Усмивки озаряват лицата когато стигаме до местното кафене, но то е затворено и всяка надежда младежите да ни изчакат в него се изпарява.
Уморени девойките посядат на едно дърво, което е на кантар и минава на милиметри от обектива ми. Аз бълвам змии и гущери, а всички други се смеяти явно много се забавляват. Даже ме карат да повторим дубъла, за да го заснемат по-добре 🙁
Обидена съм естествено и насочвам вниманието си към жената от селото, която ни е настигнала и иска да разбере какво търсим по това време на това място.
Питам я кога цъфтят дърветата за да дойдем отново и получавам сигурно най-логичният отговор – „Ами през пролетта!!!“. 🙂
Девойките упорито отказват да продължат
гладни са, мокри са и им е студено. Фотографските раници, които им връчихме (за да затоплят гърбовете им), вече са прекалено тежки и те са много сърдити.
Следва кратък, но убедителен разговор и те продължават по пътя, който за всеобща радост скоро свършва и се връщаме обратно към с. Косово, кръчмата „Безгрижен живот“, вкусният качамак, боб с наденица, домашна туршия, червено вино и много уютна атмосфера.
Наистина е много приятно до бумтящата печка, на сладка раздумка. Късният обяд се превръща в ранна вечеря и си тръгваме по тъмна доба.
Вечерта снимаме навън осветеното селце.
Сън, сутрешни снимки, чакане на не идващ изгрев – няма да Ви занимавам с тия подробности от неделната утрин. Хапваме мнооого вкусни катми – приготвя ги хазяйката ни от къща „Бели Ружи“ и се отправяме съм постоянните си адреси.
Е не веднага де …
Щото всеки си е наумил да мине от някъде преди да се прибере.
Ние с Ани, Артин, Мано и Петя сме към Асеновата крепост. Тя ни посреща с непрогледна мъгла. Рано е да се разделяме и приемаме предложението на Арто да идем до Добралък. Подминаваме крепостта и скоро илизаме над мъглата. Гледките са спиращи дъха, чувството е нувероятно. Пътя е много хубав, спирките за снимки почти през минута.
Стоически понасяме закачките на неснимащите зареждаме мозъчните батерии и се надяваме да се съберем, пак, скоро.
В тази публикация са използвани кадри на Валери Христов и Артин Шахбазиян. Благодаря 🙂
Клик на снимката за голям размер 😉
Аз малко късно, след 5 години, ама снимките от с. Косово са чудесни. Периодично „сърфирам“ из Интернет, за да видя нещо за селото и попаднах на снимките. Мислено се пренесох там. Моят баща е от с. Косово, т.е. с косовска жилка съм.
Малка спретната компания 🙂
Видели сте зимни красоти, направили сте топли снимки и сте оставили чудесен спомен в сърцата си !!!
Малка спретната компания 🙂
Посетили сте зимни красоти,направили сте топли снимки и сте оставили чудесен спомен в сърцата си ! 🙂
Мано, писала съм 😉 Виж „с. Косово и наоколо“ 🙂
Екстра е, а какво правихме след крепоста кога ша пишеш аааа ?
Павел, когато бяхме във Велинград и спряхме да снимаме залеза, над пътя една семейства мъж, жена и син – режеха дърва. Ние наскачахме от колите и започнахме да снимаме, а те се загледаха в нас. Мина известно време и чухме мъжа да подвиква на жената – „Хайде, стига си ги гледала тия, те са хора без работа, подавай дървата …“
Тогава за сетен път се убедих, че фотографията не е хоби – тя е диагноза 🙂
Какво мислят хора по селата като видят такава банда с фотопарати? ))) Аз като обикалям постояно ме питат „за коя телевизия работиш?“ или „има ли риба?“…. а вие като сте 10+ човека с теле-обективи )))) атака.
Абе живот си живеете !!! Кефите с този ентусиаЗЪМ.
Като порасна и аз ще идвам (по-редовно)
😀
Голям купон, ама къде са чехлите? 🙂
Заглавието – кефи 🙂 ама не само то,де 😉
браво много ми хареса