Ходи ми се някаде, ама много ми се ходи … Уговаряме се с един приятел, но в последния момент той се отказва и ми е много, ама много криво … За беля и колата е в сервиз и не мога да опитам да повторя онова злополучно бягство от Великден. С периферното си зрение забелязвам, че Илияна се появавя на линия в скайпа и веднага я питам – „Хайде на някъде?“. Тя отговаря „Родопи?“ Няма нужда от повече уговорки. След десет минути вече имаме резервация в Нашите къщи, а след няколко часа тръгваме. Причудливи скали по по пътя сякаш ни канят да спрем. Снимаме и продължаваме.
Първата много приятна изненада ни поднася новопостроеният път покрай язовир Въча. Без дупки и неравности, с чисто нов асфалт, красиви панорамни гледки към язовира пътят ни качва високо, високо в планината. За пръв път минаваме от там и си опитваме да определим къде са Бекови скали. Правим предположения и снимки.
Слънцето клони към залез и ме дарява с приятна мека светлина. От някъде се появява джет, пори водата и оставя хубави следи.
В Девин малко се губим и притеснената вече хазайка звъни да пита до къде сме стигнали. Питаме я за пътя и тя ни казва, само направо карайте … Правим едно кръгче из Девин и се връщаме на разклона. Вече сме на правилният път, преминаваме без спиране Триградското ждрело. За клаустрофобици като нас то не е много приятно изживяване. Още четиринадесет километра и сме в Триград. Настаняваме се и с бърза крачка се отправяме към близката механа. Набързо хапваме и лягаме да спим. Решили сме, че сутринта ще станем с пукването на зората. Речено-сторено. В седем часа вече сме на крак, слънцето още се крие зад околните хълмове, но розовите облаци подсказват, че скоро ще се покаже.
Селото се пробужда и всеки тръгва да върши своите си работи, а мрачната скала на входа на града стои на стража и наблюдава всичко отвисоко.
Нашият план включва с. Жребево и Чаирите. Снощи хазайката ни каза, че от Жребево можем да стигнем до Чаирите, че по пътя до Жребево има конна база, която също заслужава внимание.
Купеното по пътя грозде е в багажника и черпим кончетата с него.
Следващата ни спирка е разклона Жребево – Кестен. Отиваме в Жребево и питаме как да стигнем до Чаирите. Обясняват ни, че трябва да се върнем до разклона, да оставим колата и да продължим пеша към с. Кестен, а от там за Чаирите. Правим го и тъкмо нарамваме раниците, ни звъни хазяйката и ни казва, че ни е уредила транспорт от Триград до Чаирите и трябва в 9,30 да сме на площата на Триград. Офертата е примамлива и приемаме. Нямаме много време и отлагаме разходката из Жребево – голяма грешка 🙂
Малко по-късно ще резберете защо. Както и да е бързаме обратно към Триград, но на конната база срещаме Триградските крави, които вече са ни настигнали. Те плътно са се разположили на платното за движение и нямат никакво намерение да го освободят. Налага се да изчакаме да преминат.
Пристигаме на Триградският площад час преди уговорената среща и тръгваме на разходка из калдъръмените улички. Всички вече са будни, едни нарамили гребла и вили отиват да пластят сено, други са застанали на пост за да изкарат с труд хляба си, трети бързат да прострат прането, четвърти бързат по хладина да окосят ливадата преди росата да се е вдигнала, а пети провеждат сутрешната си оперативка и видимо без ентусиазъм разпределят задачките за деня.
Ние пък нали сме си айляк се мотаем и се наслеждаваме на тишината и спокойствието.
В уреченият час сме на мястото на срещата. Джипката малко закъснява, но скоро в рев се паркира на площада. Забравяме раздразнението от закъснението и се товарим. Качваме и около десет хляба и „малко“ ракия и цигари. По късно ще разберете за кого 😉
Връщаме се по ждрелото, подминаваме го и тръгваме в ляво по нещо, което трудно може да се нарече път. Гледките спират дъха, опитвам се да снимам, но скоро разумът надделява и гледам как по сигурно да се закрепя на седалката. Оставям фотоапарата и пускам в действие очите. Там сме, дълбоко в пазвите на Родоп планина, далеч от суетата, от глъчта и материалното, там където действат други закони, от където идват корените ни и където се чувстваш различно. Няма да отрека, че е и малко страшно, от дясно пропаст в дъното на която е реката, а от ляво огромни скали. За някой офроуда е непознато изживяване и са доста притеснени. (Да не помислите, че говоря за Явор!!!)
Веско хем кара джипката, хем ни обяснява като дипломиран екскурзовод за природните феномени и местностите през които минава пътя. По едно време спира и ни казва – „В дясно от нас е първият каменен свод – можете да снимате“. Веднага се възползваме от поканата му и вадим апаратите.
Не Ви ли прилича на слон ? На мен определено ми прилича. Потърсих информация, но се оказа, че друго образувание наричат „Слона“, а това просто – първият скален свод. Продължаваме и скоро стигаме до вторият свод или по-точно минаваме под него.
В далечината на отсрещният хъм съзираме постройки и питаме Веско какво е това, а той ни отговаря – Там отиваме!!! Хващаме се още по здраво за металните рамки и – напред. Стигаме до един разклон и Веско на казва, че ако искаме да видим пияната гора ще спре тук и ще трябва да походим пеш. Слизаме, упътва ни накъде да вървим и хлътва в гората.
След малко се появява с чудни манатарки в ръцете и ни показва началото на пияната гора. Защо е пияна ли ? Ами ето каква информация намерих за това
Гората е наклонена поради свличане на земните пластове, на които е израснала. Дървета са наклонени в различни посоки, много са наполовина изкоренени, няма и един вертикален склон. Свлачищните процеси в тази част са много бързи и горният земен слой постоянно се измества. Това води до изкривяване на дърветата, а те се стремят да възстановят вертикалното си положение спрямо земята, в резултат на което придобиват загадъчни и други странни форми.
Пътят в гората свършва с разрушен мост. Няма как да продължим и се връщаме към колата.
Цък на галерията за голям размер 😉
Изведнъж от нищото излиза момче и казва на Веско, че малко по-надолу по пътя има закъсал „джип“ Шевролет, който едно че се нуждае от помощ, друго е запушил пътя и не може да се мине. Веско тихо си мърмори под носа, ама ние го чуваме и също като него се чудим къде са тръгнали с тази кола тия хора. Следват няколко остри и мнооого стръмни завоя и местопроишествието е пред нас. Тук ни очаква и втората голяма изненада за деня – десетина „луди глави“ правещи преход с мотопеди и АТВ-та са пристигнали преди нас и от един час се мъчат да момогнат на закъсалите.
Като ги виждаме някак ни олеква на душата, дружина сме – ще се справим. Един, втори, трети опит и накрая Шевролета е изтеглен.
Майката с петмесечното бебе си отдъхва облекчено и смутено се усмихва, съпругът и от благодарност предлага пари на момчетата. Чуйте техният отговор „Абе Човече, ти полудя ли? Няма начин да ти вземем пари, в планинаната сме и трябва да бъдем Хора. Забрави, хайде да Ви товарим на АТВ-тата и да Ви караме в Триград.“
Снимам рекичката, която се е оказала ахилесовата пета на Шевито и нашите нови познати (не казвайте нищо за качеството на снимката, моля Ви – в движение, на джипката съм :))
Казваме си довиждане в продължаваме всеки по пътя си. Момчета, да сте живи и здрави и ако някога закъсам в планината, надявам се Вас да срещна 🙂 Не разбрах имената Ви, но имам да черпя гребенче един от Вас 😉
Обсъждайки случката пристигаме на хижа „Чаирски езера“. Преминали сме вече покрай някои от езерата и съм направила жалки опити да снимам. Единият от пазачите веднага се присламчва към нашият водач, личи си, че са стари приятели. Оставяме возилото на кратка почивка и тръгваме през гората да търсим синьото езеро.
Пътом минаваме покрай другите езера. Небето и околните върхове мият чела в кристалните води, а папурът бавно и полека ги завладява.
Пътеката навлиза навътре в гората, а от там се открива панорама към хижата.
Легендите разказват, че това езеро винаги е обвито в мъгла, а по бреговете му бродят самодиви. Плахо се оглеждаме, но те сигурно са заминали на почивка защото никакви не се появяват.
Хммм, трябва пак да дойдем в друг сезон може би. Малко разочаровани и вече много гладни се връщаме при колата. Олеждаме се за сянка която да приюти обяда ни, и точно тогава се чува „Хайде качвайте се да отидем горе на вилата, там ще обядваме“. Очудени си споглеждаме – нима има още нагоре?
Е, ако и Вие си задавате този въпрос – ще Ви отговоря – да има. И пътят до там е толкова стръмен, че трябва да извървим първите няколко стотин метра пеша. Инак рискуваме връщането ни да е мнооого по-екстремно. Не мислете, че се оплаквам – просто Ви разказвам. Даже ще Ви покажа гледката 🙂
Няма да правя сравнения с Швейцария (не съм била там, а пък мисля и че са излишни).
Скоро стигаме и най-високо разположеното езеро.
Останала без думи, гладна и разбрала, че това все още не е „горе“ ще спра този разказ тук … Има още много за споделяне, но и на него ще му дойде времето 🙂
Край на първа част …
Очаквайте скоро втората част – с обяда, кутмача, село Чамла и всичко останало 🙂
Plamen, благодаря Ви 🙂 Обичам го това късче Земя, наречено наша Родина 🙂
Галина, искам да Ви кажа,че снощи открих сайта Ви с една изумително красива снимка,която беше качена в Google Earth на Странджа планина и река Велека как вие между хълмовете и ,но и с репортажите, които прочетох и видях искам да Ви кажа ,че ми НАПЪЛНИХТЕ ДУШАТА…….. 😉 🙂
Прекрасно! Чакам и аз продължението!
Чудесен фоторазказ!!! Благодаря ти!!!
много ми хареса „сутрешната оперативка“ :)) …айде очакваме продължението
Гале, страхотно сте си изкаралаи, а аз такъв цвят не видях, като бях там. Беше мрачно и дъждовно. Испирираш ме да се върна в района 🙂
bravoooo