Триград, Пияната гора, Чаирите

Ходи ми се някаде, ама много ми се ходи … Уговаряме се с един приятел, но в последния момент той се отказва и ми е много, ама много криво … За беля и колата е в сервиз и не мога да опитам да повторя онова злополучно бягство от Великден. С периферното си зрение забелязвам, че Илияна се появавя на линия в скайпа и веднага я питам – „Хайде на някъде?“. Тя отговаря „Родопи?“ Няма нужда от повече уговорки. След десет минути вече имаме резервация в Нашите къщи, а след няколко часа тръгваме. Причудливи скали по по пътя сякаш ни канят да спрем. Снимаме и продължаваме.

Първата много приятна изненада ни поднася новопостроеният път покрай язовир Въча. Без дупки и неравности, с чисто нов асфалт, красиви панорамни гледки към язовира пътят ни качва високо, високо в планината. За пръв път минаваме от там и си опитваме да определим къде са Бекови скали.  Правим предположения и снимки.

Слънцето клони към залез и ме дарява с приятна мека светлина. От някъде се появява джет, пори водата и оставя хубави следи.

В Девин малко се губим и притеснената вече хазайка звъни да пита до къде сме стигнали. Питаме я за пътя и тя ни казва, само направо карайте … Правим едно кръгче из Девин и се връщаме на разклона. Вече сме на правилният  път, преминаваме без спиране Триградското ждрело. За клаустрофобици като нас то не е много приятно изживяване.  Още четиринадесет километра и сме в Триград. Настаняваме се и с бърза крачка се отправяме към близката механа. Набързо хапваме  и лягаме да спим. Решили сме, че сутринта ще станем с пукването на зората. Речено-сторено.  В седем часа вече сме на крак, слънцето още се крие зад околните хълмове, но розовите облаци подсказват, че скоро ще се покаже.

Селото се пробужда и всеки тръгва да върши своите си работи, а мрачната скала на входа на града стои на стража и наблюдава всичко отвисоко.

Нашият план включва с. Жребево и Чаирите. Снощи хазайката ни каза, че от Жребево можем да стигнем до Чаирите, че по пътя до Жребево има конна база, която също заслужава внимание.

Купеното по пътя грозде е в багажника и черпим кончетата с него.

Следващата ни спирка е разклона Жребево – Кестен. Отиваме в Жребево и питаме как да стигнем до Чаирите.  Обясняват ни, че трябва да се върнем до разклона, да оставим колата и да продължим пеша към с. Кестен, а от там за Чаирите.  Правим го и тъкмо нарамваме раниците, ни звъни хазяйката и ни казва, че ни е уредила транспорт от Триград до Чаирите и трябва в 9,30 да сме на площата на Триград.  Офертата е примамлива и приемаме.  Нямаме много време и отлагаме разходката из Жребево – голяма грешка

Малко по-късно ще резберете защо. Както и да е бързаме обратно към Триград, но на конната база срещаме Триградските крави, които вече са ни настигнали. Те плътно са се разположили на платното за движение и нямат никакво намерение да го освободят. Налага се да изчакаме да преминат.

Пристигаме на Триградският площад час преди уговорената среща и тръгваме на разходка из калдъръмените улички.  Всички вече са будни, едни нарамили гребла и вили отиват да пластят сено, други са застанали на пост за да изкарат с труд хляба си, трети бързат да  прострат прането, четвърти бързат по хладина да окосят ливадата преди росата да се е вдигнала, а пети провеждат сутрешната си оперативка и видимо без ентусиазъм разпределят задачките за деня.
Ние пък нали сме си айляк се мотаем и се наслеждаваме на тишината и спокойствието.

В уреченият час сме на мястото на срещата. Джипката малко закъснява, но скоро в рев се паркира на площада. Забравяме раздразнението от закъснението и се товарим. Качваме и около десет хляба и „малко“ ракия и цигари. По късно ще разберете за кого

Връщаме се по ждрелото, подминаваме го и тръгваме в ляво по нещо, което трудно може да се нарече път. Гледките спират дъха, опитвам се да снимам, но скоро разумът надделява и гледам как по сигурно да се закрепя на седалката. Оставям фотоапарата и пускам в действие очите. Там сме, дълбоко в пазвите на Родоп планина, далеч от суетата, от глъчта и материалното, там където действат други закони, от където идват корените ни и където се чувстваш различно. Няма да отрека, че е и малко страшно, от дясно пропаст в дъното на която е реката, а от ляво огромни скали.  За някой  офроуда е непознато изживяване и са доста притеснени.  (Да не помислите, че говоря за Явор!!!)

Веско хем кара джипката, хем ни обяснява като дипломиран екскурзовод за природните феномени и местностите през които минава пътя. По едно време спира и ни казва – „В дясно от нас е първият каменен свод  – можете да снимате“. Веднага се възползваме от поканата му и вадим апаратите.

Не Ви ли прилича на слон ?  На мен определено ми прилича.  Потърсих информация, но се оказа, че друго образувание наричат „Слона“, а това просто –  първият скален свод. Продължаваме и скоро  стигаме до вторият свод или по-точно минаваме под него.

В далечината на отсрещният хъм  съзираме постройки и питаме Веско какво е това, а той ни отговаря – Там отиваме!!! Хващаме се още по здраво за металните рамки и – напред. Стигаме до един разклон и Веско на казва, че ако искаме да видим пияната гора ще спре тук и ще трябва да походим пеш.  Слизаме, упътва ни накъде да вървим и хлътва в гората.

След малко се появява с чудни манатарки в ръцете и ни показва началото на пияната гора. Защо е пияна ли ? Ами ето каква информация намерих за това

Гората е наклонена поради свличане на земните пластове, на които е израснала. Дървета са наклонени в различни посоки, много са наполовина изкоренени, няма и един вертикален склон. Свлачищните процеси в тази част са много бързи и горният земен слой постоянно се измества. Това води до изкривяване на дърветата, а те се стремят да възстановят вертикалното си положение спрямо земята, в резултат на което придобиват загадъчни  и други странни форми.

Пътят в гората свършва с разрушен мост. Няма как да продължим и се връщаме към колата.

Цък на галерията за голям размер

Изведнъж от нищото излиза момче и казва на Веско, че малко по-надолу по пътя има закъсал „джип“ Шевролет, който едно че се нуждае от помощ, друго е запушил пътя и не може да се мине. Веско тихо си мърмори под носа, ама ние го чуваме и също като него се чудим къде са тръгнали с тази кола тия хора. Следват няколко остри и мнооого стръмни завоя и местопроишествието е пред нас. Тук ни очаква и втората голяма изненада за деня – десетина „луди глави“ правещи преход с мотопеди и АТВ-та са пристигнали преди нас и от един час се мъчат да момогнат на закъсалите.

Като ги виждаме някак ни олеква на душата, дружина сме – ще се справим. Един, втори, трети опит и накрая Шевролета е изтеглен.

Майката с петмесечното бебе си отдъхва облекчено и смутено се усмихва, съпругът и от благодарност предлага пари на момчетата. Чуйте техният отговор „Абе Човече, ти полудя ли? Няма начин да ти вземем пари, в планинаната сме и трябва да бъдем Хора. Забрави, хайде да Ви товарим на АТВ-тата и да Ви караме в Триград.“

Снимам рекичката, която се е оказала ахилесовата пета на Шевито и нашите нови познати (не казвайте нищо за качеството на снимката, моля Ви – в движение, на джипката съм :))

Казваме си довиждане в продължаваме всеки по пътя си. Момчета, да сте живи и здрави и ако някога закъсам в планината, надявам се Вас да срещна Не разбрах имената Ви, но имам да черпя гребенче един от Вас

Обсъждайки случката пристигаме на хижа „Чаирски езера“. Преминали сме вече покрай някои от езерата и съм направила жалки опити да снимам. Единият от пазачите веднага се присламчва към нашият водач, личи си, че са стари приятели. Оставяме возилото на кратка почивка и тръгваме през гората да търсим синьото езеро.

Пътом минаваме покрай другите езера. Небето и околните върхове мият чела в кристалните води, а папурът бавно и полека ги завладява.

Пътеката навлиза навътре в гората, а от там се открива панорама към хижата.

Легендите разказват, че това езеро  винаги е обвито в мъгла, а по бреговете му бродят самодиви. Плахо се оглеждаме, но те сигурно са заминали на почивка защото никакви не се появяват.

Хммм, трябва пак да дойдем в друг сезон може би. Малко разочаровани и вече много гладни се връщаме при колата. Олеждаме се за сянка която да приюти обяда ни, и точно тогава се чува „Хайде качвайте се да отидем горе на вилата, там ще обядваме“. Очудени си споглеждаме – нима има още нагоре?

Е, ако и Вие си задавате този въпрос – ще Ви отговоря – да има. И пътят до там е толкова стръмен, че трябва да извървим първите няколко стотин метра пеша. Инак рискуваме връщането ни да е мнооого по-екстремно. Не мислете, че се оплаквам – просто Ви разказвам. Даже ще Ви покажа гледката

Няма да правя сравнения с Швейцария (не съм била там, а пък мисля и че са излишни).

Скоро стигаме и най-високо разположеното езеро.

Останала без думи, гладна и разбрала, че това все още не е „горе“ ще спра този разказ тук … Има още много за споделяне, но и на него ще му дойде времето

Край на първа част …

Очаквайте скоро втората част – с обяда, кутмача, село Чамла и всичко останало