Беглика и Широка поляна

Одавна не сме се събирали … Всички ми липсвате…
Когато Ани и Арто се обаждат, че има вариант да изкараме два дни на язовир Беглика, веднага се съгласявам. Няколко спявки на скайпа, няколко телефонни разговора и групата е събрана.  Къде отиваме – има ли значение ? Важното е, че ще бъдем заедно, ще снимаме и ще се забавляваме … Срещаме се с Mano в Пазарджик и той ни води. Пристигаме привечер, естесвено за нас се губим, след кратка справка с местните се намираме и  вече хвърлили раниците в стаите, решаваме, че е перфектното време за снимки. Брега на язовира е на хвърлей място, слънцето ни предлага перфектен залез. Какво повече му трябва на човек ? Един Беглик и една Широка поляна 😉

След минути цялата тайфа е на брега на язовир Малък Белглик.

Попълваме наръчника за фотографски пози

Разпъваме стативи и онемяваме…

На това място, в това време думите са излишни.

Мано и Арго осъзнават, че ни липсва преден план и веднага го организират.

Слънчев лъч пробива през облаците и възнаграждава техните усилия с прекрасна светлина.

Минути след това облаците скриват слънцето и се спуска мракът, идват комарите и гонят част от нашата ентусиасирана група.

Последни снимки в очакване на розови облаци.

Прибираме се във вилата. Челядинките вече са набрани, скарата е запалена и се отдаваме на другата част от удоволствието да бъдем заедно някъде.

Клик на снимката за голям размер 😉

Лягаме сравнително рано защото сутринта ще покоряваме язовир Широка поляна.

Събуждам се с пукването на зората, но мечтаните мъгли ги няма никакви.

Е, здраве да е, ще дойдем пак 🙂

Лека полека групата се събира, товарим се на колите и тръгваме.

Пристигаме и с ентусиазъм се оглеждаме за нашата гледна точка.

Не ме карайте да ви описвам разочарованието от гледката, която намерихме там. Пълно с боклуци, някакви безмислени огради и бариери.  Не това е мястото, което търсехме.

Жалки опити да избегнем мръсотията и желанието да се махнем от тук надделява.

Спомняме си, за потопена къща и тръгваме да разпитваме как да стинем до нея.

Местните, безкрйно изобретателни и впечатляващи ни с начините си на придвижване ни обясниха, че с тия возила едва ли ще стигнема до потопената къща (това е снимката, която аз заснех, на всички други снимки закривам почти всичко и всички с право ме нарекоха преден план :))

Спогледахме се – какво ни пречи да опитаме ? Всъщност нищо … Е, хайде да тръгваме

Според указанията трябва да преминем три язовирни стенички – това е първата май.

Факт е, че наистина бяха три, но спиранията за снимане малко ме объркват в момента и не мога да ги подредя хронологично.

Това са снимките, които съм направила по нещото наречено „път“ … и около него

Някъде там в нищото изниква луксозен комплекс и ни кара за пореден път да се зачудим за критериите и гъделичкащите егото на брата „болгара“ емоции. До тук могат да стигнат само високопроходими возила. Което прави мястото свого рода уникално ( е и ние се ударихме в гърдите и рекохме – опа и ние стигнахме до тук ).

Още малко и пътят стана наистина непроходим – няколко огромни камъка го препречват и сякаш с насмешка ни казват – Ей,  кашкавалените туристи – до тук с колите 🙂

Хайде да се пораздвижите малко 😉 … Ми щом сме стигнали до тук – няма да се откажем я 🙂

Скоро я виждаме в далечината. Изследваме я обстойно и за известен отрязък от време всеки остава сам със себе си, мястото, гледката и емоцията. Не говорим – тук няма нужда от думи. Достатъчно е да поседнеш и да се присъединиш към природата.

Не помня колко време измина – едва ли това е от значение. В реалносттта ни върна телефонен звън – време беше да се прибираме.

С  неохота поемаме обратният път – берем челядинки и хапваме диви ягоди.

Даваме си час почивка – след това ще ходим до язовир „Тошков чарк“. Някой полягват, други си спомняме  детството на люлката в двора на вилата.

КРАЙ НА ЧАСТ ПЪРВА …