По чехли на пленума в с. Косово

Не може да отминем с пренебрежение задушевната атмосфера в село Косово и да не отбележим с публикация пленума 🙂

Ще пиша по-малко и повече ще показвам.

И така – всички сме пристигнали, вече сме се настанили, т.е. всеки си е заплюл легло и спокойно можем да седнем в механата

да правим планове за съботния ден, както и да се погрижим за прехраната (тия дигитални хапарати – много тежки ги правят) и трябва да имаме сили да ги носим …

Оказа се, че никой не се е сетил да вземе сланина за обмазване на скарата и се наложи Илиянка да се справи със задачата  – „Намери сланинка“. Докато Арто и Андро разпалваха скарата тя упорито работеше по въпроса, а  други позираха и се ослушваха за виковете на правещите вечерята.

Хапваме и лягаме – с неясни планове за утрешния дени решавайки, че все пак е уикенд и че утрото е по-мъдро от вечерта.

Към 7,30 се събуждам – не мога да дишам от жега …
Ивайла с която спя в една стая е гушнала духалката и е много доволна, кучинките – също 🙂 По-добре да се измъкна навън.

Лека полека и другите се разбуждат. Чувам кикот от стаята на девойките  и надниквам 🙂

Сутрешният тоалет е нещо като изпитание за духа защото водопроводът е замръзнал и алтернативата е пълната с ледена вода вана на двора.

Ледената вода така отваря очите, че като погледнеш през бинокъла виждаш кратерчетата на Луната ( или Слънцето – не помня 😉 )

Кучинките на Ивето нямат нашите проблеми и се занимават с техни си кучешки работи.

За тези, които си мислят,че ходим само за ядене и пиене – да знаете, че не сте прави – ето Ви и доказателство – носим си сива карта, делкаме си я и даже я използваме.

Закуска – вкусна баница с картофи и потегляме.

На къде?  Ами май никой не знае – ще караме към някое от околните села до където колите стигнат.

Последни безмислени уговорки

По-разумните остават да се разходят из Косово, а най умните още не са се пробудили 🙂

Както и да е – ние вече сме в с. Богутево, снимаме набързо и тръгваме към Лилеково.
Ако трябва да съм съвсем точна част от нас тръгват – другата отпрашва към Пампорово, пататниците и мъглите.
Пататника дето Ивето ни го донесе вечерта беше страшно вкусен – мммм, ама нека караме по -ред …
И такаааа – пъплим към с. Осиковица, движим се бавно и внимателно – пътя е опесъчен, но опасен.
Въпреки това спираме на всеки пет минути и снимаме

Оставяме колите в Осиковица и след справка на мегдана (оооо Лилеково е близо – но 800 м. от тук), се отправяме пеша към Лилеково.

В началото всички сме ентусиазирани и бодро вървим, снимаме …. иии вървим, вървим, вървим натааатък – и няма край, и няма край.

Почивките стават все по-чести.

Усмивки озаряват лицата когато стигаме до местното кафене, но то е затворено и всяка надежда младежите да ни изчакат в него се изпарява.

Уморени девойките посядат на едно дърво, което е на кантар и минава на милиметри от обектива ми. Аз бълвам змии и гущери, а всички други се смеяти явно много се забавляват. Даже ме карат да повторим дубъла, за да го заснемат по-добре 🙁

Обидена съм естествено и насочвам вниманието си към жената от селото, която ни е настигнала и иска да разбере какво търсим по това време на това място.

Питам я кога цъфтят дърветата за да дойдем отново и получавам сигурно най-логичният отговор – „Ами през пролетта!!!“. 🙂

Девойките упорито отказват да продължат

гладни са, мокри са и им е студено. Фотографските раници, които им връчихме (за да затоплят гърбовете им), вече са прекалено тежки и те са много сърдити.

Следва кратък, но убедителен разговор и те продължават по пътя, който за всеобща радост скоро свършва и се връщаме обратно към с. Косово, кръчмата „Безгрижен живот“, вкусният качамак, боб с наденица, домашна туршия, червено вино и много уютна атмосфера.
Наистина е много приятно до бумтящата печка, на сладка раздумка.  Късният обяд се превръща в ранна вечеря и си тръгваме по тъмна доба.

Вечерта снимаме навън осветеното селце.

Сън, сутрешни снимки, чакане на не идващ изгрев – няма да Ви занимавам с тия подробности от неделната утрин. Хапваме мнооого вкусни катми – приготвя ги хазяйката ни от къща „Бели Ружи“ и се отправяме съм постоянните си адреси.
Е не веднага де …
Щото всеки си е наумил да мине от някъде преди да се прибере.
Ние с Ани, Артин, Мано и Петя сме към Асеновата крепост. Тя ни посреща с непрогледна мъгла. Рано е да се разделяме и приемаме предложението на Арто да идем до Добралък. Подминаваме крепостта и скоро илизаме над мъглата. Гледките са спиращи дъха, чувството е нувероятно. Пътя е много хубав, спирките за снимки почти през минута.

Стоически понасяме закачките на неснимащите зареждаме мозъчните батерии и се надяваме да се съберем, пак, скоро.

В тази публикация са използвани кадри на Валери Христов и Артин Шахбазиян. Благодаря  🙂

Клик на снимката за голям размер 😉