Първи сняг в Гълъбово

Село Гълъбово се намира в средните Родопи на около 50 км. от Смолян.  Родена съм там и винаги с радост използвам всяка възможност да го посетя.

Времето не е много подходящо за пътуване – гъста мъгла и прехвърчащи снежинки.  Уговорена среща в Смолян ме кара да бързам и почти забравям за снимане по пътя. Казвам почти защото не мога да подмина обгърнатите в мъгла сгради на Бачковският манастир.

Срещата в Смолян приключва, снегът вали на едри парцали, а нас ни чакат още около петдесетина километра по тесните родопски пътища.

Гората  грее в есенна премяна.

Още няколко завоя и вече сме над с. Момчиловци.  Снежната покривка е  десет сентиметра и продължава да вали. Черешовите дървета с червените си листа са като нарисувани на фона на снега.

На следващата утрин от валежите няма и следа – грее ярко слънце, а над река Арда се носят мъгли.

Скритите в сянка нивички чакат слънцето да ги огрее, да стопи снега и да дойдат животните.  Мъглата е покрила ниските части на планината докъдето стига погледа.

Весели поточета клокочат по пътеките, и ме канят да навляза в гората.

А там всяко стръкче папрат е сякаш огънче, запалено да стопли душата.

Пътеката се разклонява – едната продължава нагоре, а другата надолу към Дяволският мост.  Никога не съм ходила до моста по тази пътека, но от разкази на познати съм чувала, че е доста стръмна и екстремна. Отлагам за следващ път и по-добро време. Сега продължавам нагоре и скоро съм съвсем близо до мъглата покриваща реката. Толкова е тихо, че чувам бученето на водата.

Време е за закуска и се връщам.  Хапваме набързо и вече по-голяма компания отново сме на разходка,  този път към горният край на селото. Но преди това се промъквам в двора зад къщата за да снимам любимите ми купи сено.

Животните са на почит тук и всеки стопанин се е погрижил за прехраната им през зимата.

Ето и по-близък план

Времето вече е достатъчно топло и овцете са пуснати,  по-скоро да се разтъпчат, отколкото да пасат. Първата прави пъртина, а останалите минават по нейните следи – като керваните в пустинята.

Самотно дръвче, израсло на скалата и облечено в яркожълти одежди  привлича погледа ми

Докъто снимам някъде зад мен в края на селото започва да блее козичка. Обръщам се, бързо сменям обектива и започва серия снимки …

Никога до сега не съм виждала такова нещо … Козата блее и настървено дърпа връвчицата с която е  вързана за кръста на бабата.  Движи се доста бързо, устремено и отказва да се подчини на заканите на стопанката си.  А от отстрещната бърчинка някой и отговаря …  Нашата козичка – отсрещната бърчинка, пак нашата козичка – пак отсреща … и така няколко пъти.

Поздравяваме и питаме бабата какво става, за къде е тръгнала козата ?   „Търси пръчън олл“ – е отговора … Сега всичко става ясно,  козата е изведена просто на кратка разходка,  ноо е разбрала, че пръча е на паша със стадото и бърза да отиде при него. Краката на бабата обаче не могат да издържат такава разходка в това време и тя здраво стиска въженцето и внимава да не падне и вироглавата коза да я повлече в снега.

Козият разговор продължава още няколко минути, жената решава, че вечерта ще говори с овчерина и ще му каже утре да остави пръчън ей тува в сялоно.  Е, няма как, животинката ще трябва да почака до утре.

Слънцето клони към залез и е време и ние да се прибираме.

Последните лъчи меко галят една от малкото съхранени стари родопски къщи. Жалко, че в нея вече никой не живее – използва се за плевня. Така би ми се изкало от този красив комин пак да излиза пушек …

За минути облаците стават огненочервени и после селото потъва в мрак и студ.

Пак е сутрин и е време за поредната разходка.  Посоката този път е местността Друм.  Някога там е имало махала от около десетина къщи, но сега е останал само споменът и ливадите.

Пътят минава покрай джамията, а на пейката пред нея бабите не пропускат да ни разпитат от къде сме, на кого сме на гости и къде сме тръгнали …

На около километър след селото стигаме до разрушена постройка. Тук е била воденицата. Всички са идвали да мелят брашно, а сега здрав е останал само воденичният камък и част от улея по който е текла водата.

Реката е доста пълноводна за това време на годината и аз вече съжалявам, че не си взех статива. Снимам от ръка и си обещавам пак да дойда тук. Не съм подозирала, че има толкова живописни местенца.

Овчарят, който срещаме на Друм ни разказва за много голям водопад малко преди реката да се влее в Арда. Още едно място, което трябва да се види – с по-добра екипировка, подготовка и всичко останало.

За сега снимам „малкият“ водопад и вече правя планове за следващото идване …

Прибираме се и ни посрещат с хубава новина – родило се е агънце 🙂  Едвам стои на крачетата си, търси вимето на майка си, а тя подозрително ни гледа и се надява по-скоро да я оставим на мира …

Други снимки правени през годините в района. Цък за по-голям размер 😉