Оня завой на язовир Кърджали

Всеки има любими местенца и винаги е готов, независимо от времето да потегли натам. Едно от моите местенца е Оня завой на язовир Кърджали.    Мариан е ходил и ми показва снимките си. Очарована съм – язовира е с много ниско ниво на водата – никога преди не съм го виждала така. Уговаряме се да не публикува снимките до следващият уикенд и да сме там по изгрев. Речено-сторено …

В два часа сутринта аз паля колата и потеглям към Пазарджик. Мъгла, дъжд и тирове ме съпровождат по пътя. Мариан ме сменя на волана и бързаме към Пловдив където е срещата с другите колеги. А от там – в непролегна мъгла към село Сухово. Пристигаме на време за изгрева, но сме забравили да подпишем споразумение с мъглата. Тя трайно се е настанила над Родопите и няма никакво намерение да си ходи.  Благосклонна е все пак – за минути се вдига и ни позволява да отснимаме по няколко кадъра. Заради ремонт на някакво съоръжение на язовирната стена  водата е много малко.  Дефакто е останала само реката, такава , каквато е била преди построяването на язовира. Опитите ни да изчислим кубиците вода, заляли поречието на Арда са напразни, но все пак успяваме поне приблизително да преценим дълбочината на язовира.

Повече от три часа обикаляме, но от слънцето няма и следа. На където и да се обърнем – мъгла … и само мъгла. На отсрещния бряг село Пъдарци ту се показва, ту изчезва в бяла пелена. Май няма какво повече да правим тук.  Нека разберем къде ще ни заведе пътя – там някъде край Рибарци май има мост над язовира, защо пък да не го видим ? Ако щете вярвайте, но тук пътят наистина свърши на една поляна. Следваше стръмна пътека , река пресичаща големи скали и оооо-да  наистина в далечината имаше мост. Кози следи ни извеждат до него. Споглеждаме се – е и какво – някой ще се престраши ли да премине ? ….

Разбира се, че не … Правим си обща снимка (честно казано не помня Мариан или Артин снимаше) …и бързаме да стъпим на здрава земя.

Облаците се разпръсват за момент и откриват интересни скали високо над язовира. Ето ги и в по-близък план. Самотна къща  е оставена на силите на природата и бавно се руши.

Докато другите снимат мъгливата гора, аз се заигравам с едни паяжини.

Отправяме се към Ардино – одавна съм обещала на Артин да го заведа до Дяволският мост.  Пътят минава през изоставеното село Дядовци и стига да прочутият мост Шейтан кюприя.  Той е част от античен път, още от 5-то хилядолетие преди Христа, който впоследствие е използван и през Средновековието. Пътят е минавал през реката и през прохода Ксантийски (Еледже) и е свързвал вътрешността на Тракия с Беломорието.

Дяволският мост е разположен на 420 м надморска височина. От двете му страни се издигат стръмни скатове, достигащи 800 м. Мостът е построен в началото на ХV век – 1515-1518 година от българския майстор мостостроител уста Димитър от с. Неделино ( дн. град Неделино). Изграден е от местен камък който  е устоял на напора на буйните води на р. Арда  стотици години.  Дължината му е 56 метра, а ширината-3.5 метра. Централният му свод достига височина 12 м. Размерите на сводовете са 9.00 – 18.20 – 8.50 метра. Мостът не е претърпял никакви преустройства благодарение на висококачествения си градеж и отлично избрано място за ситуиране.

Има десетки легенди, откъде произлиза името Дяволския мост. Според една от легендите в една от скалите личи Стъпката на Дявола. Друга гласи, че в моста е вградена сянката на млада невеста, носила храна на майстора, която скоро починала.

Други легенди разказват, че там до моста стават страшни неща, тъй като  е отдалечен от населените места, а буйните води на р. Арда вдигат невероятен шум. В района на Дяволския мост и на самия него е сниман част от българския филм “Време разделно” през 80-те години.

На връщане спираме на гробището на селото. Въпреки, че одавна е изоставено, грижлива ръка е направила телена ограда за да го предпази от животните.  Надгробните плочи варират от обикновени камъни до ето такива произведения на каменоделското изкуство.

Пловдивчани решават да си тръгнат и тук се разделяме.  Ние тръгваме към Егридере (Ардино), веднага си наемаме стаи в много прилично хотелче, правим нощни снимки от балкона и с радост установяваме, че има звезди – дано утрешният ден да е хубав.

Рано на сутринта сме на крак и с нетърпение излизаме навън. А там – познайте – пак мъгла …

Обезсърчени тръгваме към Сухово, коментирайки, че все пак имаше звезди  предишната вечер и доколкото знаем това е знак за хубаво време.

Малко след комплекс „Белите брези“ слънцето наистина се показва и мъглата остава зад нас.

Снимаме покритите с облаци Родопи и недоволно мърморим, че трябваше да тръгнем поне час по-рано.

Когато стигаме до завоя, той одавна е огрян и синьото небе се отразява в лениво течащите води на Арда.

Нямаме повече работа тук.  Връщаме се до с. Боровица – там пътя се разделя на три и ние тръгваме покрай язовира към с. Стар Читак. Нито аз, нито Мариан сме били по тези места.

Язовира свършва и вече се движим покрай реката.

Непристъпни скали се издигат по бреговете.

Време е за обяд, избираме си маса с панорамна гледка и весело махаме на заминалите си снощи. Даже не предполагат колко много изпуснаха.

От ръба на скалата снимаме реката. Толкова е красиво, че не ни се тръгва.

Все пак стигаме до края на пътя – в село Русалско. Изненадват ни новите къщи и пълното с живот селце. На няколко метра една от друга са църквата и джамията. Едната действаща и поддържана, а другата изоставена и запустяла.

Няма на къде да продължим и се връщаме.  Още на отиване си набелязахме няколко местенца и сега спираме да ги снимаме. Красиви тиклени покриви сред орехове градина,

махала високо в планината, есенната гора и пасящите кравички.

Голяма красота, доволни сме че открихме това място.  Сега спокойно можем да се приберем – разходката ни не беше напразно.

В Кърджали спираме за малко пред църквата „Свети Йоан Предтеча“ и хайде към къщи.

Само не мислете, че прибиране е било слънчево – малко след Кърджали нашата „приятелка“ мъглата ни погълна отново – чак до София беше така …