Буря на язовир Пчелина

Юли е и слънцето пече с пълна сила. От доста време имаме уговорка да завъртим едни звезди на язовир Пчелина. Ицо се обажда и казва, че събота е денят – пълнолуние, хубаво време – обаждай се на другите и да ходим … Не ни трябват много увещания,  два -три разговора и групата е събрана.  Спираме на Драгичево да изчакаме Жоро и забелязваме, че тежки облаци се струпват над София – дано ни се размине дъжда, инак всичките надежди за снимки отиват на вятъра.

Близо до Радомир навлизаме в плътна дъждовна пелена. Чистачките не смогват да изчистят предното стъкло на колата. Двеста метра и дъжда свършва като отрязан с нож. Дано се разминем само с това. Гостуваме за час – два на приятел в с. Егълница, после през нивите поемаме към язовира. Е , най после сме там и се пръсваме като пилци да търсим гледни точки.

Моторница нарушава тишината, пресича слънчевата пътека, прави изящен завой и изчезва така, както се появи – бързо и неусетно.

За секунди небето се обагря в пламъци – залеза е първата изненада и първото сбъднато желание за тази вечер. Мислим си, е ако няма звезди, поне залез ще излезе.

Природата  си гледа нейните си работи и без много – много да се съобразява с нас, скоро небето става стоманено сиво и далечен тътен отеква в ушите ни. Събираме набързо раниците и ги приютяваме на сухо в параклиса. Бързи изчисления показват, че ако се наложи може и ние да се подслоним вътре. Това ни успокоява и продължаваме със снимките. В дясно от нас – залеза, поклащащите се от течението тревички, на фона на сградата.

Последните слънчеви лъчи докосват стоманените облаци и бързат да изчезнат от хоризонта.

Ицо е заел позиция близо до  кръста и не пропускам възможността.

В ляво настъпва бурята – величествена, святкаща и гърмяща. Няколко капки дъжд ….  и отминава към отсрещния хълм – за да ни представи своето светлинно шоу.

След всяка светкавица следва оглушителен тътен и избухват бурни възгласи … Също така и напълно резонният въпрос – „Ти хвана ли я тази ?“  Адреналина се вдига и все по нахъсани натискаме спусъците на апаратите.

Тази вечер няма разочаровани – всеки си хваща по една светкавичка 🙂 За Маги и мен – това се случва за пръв път в живота ни – голям кеф, не мога да отрека, че е много приятно. Лека полека бурята отминава и светкавиците стават все по редки и далечни, чуваме само ехото на гръмотевиците. Показва се синьо небе.

Част от групата си тръгва. Чака ги път, доволни са от заснетите кадри и бързат да ги видят на цял екран. Пожелаваме им лек път и се обръщаме към изгряващата луна, а след това преценяваме позицията на полярната звезда и залагаме апаратите за дългите ескпонации.

За мен това е първи опит – нямам и подходящото дистанционно.  Ама каквото стане – важното е, че съм там.

Твърдо решавам, че трябва да си купя дистанционно. Всъщност съм доволна като за първи опит 😉 Отново се заоблачава и сменяме позицията, а после настъпват най трудните два часа – до изгрева.  Уморени сме, а знаем, че ако легнем ще го пропуснем – започваме да импровизираме с портретна фотография – на лунна светлина 🙂 Моделите са Христо и Тихомир и техните фотоапарати.

Скоро и това ни омръзва и се местим – слънцето вече показва първите си лъчи. Срещата с него е самотно занимание, разделяме се, всеки се стреми да заснеме, това, което е в главата му.Е, това беше 😉  Събрахме вещите си и си тръгнахме …

С благодарност към Майката Природа и с натежали за сън очи … До следващият път 🙂