Изминахме разстоянието от Малага до Танжер, първата ни спирка в Мароко, за около два часа. Повечето време прекарахме на палубата на ферибота от където се разкриваше красива гледка и към Европа и към Африка. Стотици кораби сновяха през протока. Видяхме делфини и разбрахме, че освен тях в тези води живеят няколко вида морски бозайници, сред които косатки, китове и кашалоти . Мястото е идеално за тях, тъй като смесването на водите на Средиземно море и Атлантика създават оптимални условия за храненето им.
Но да се върнем към Танжер. Митническите формалности ги минахме още на ферибота, така че след като пристигнахме се запознахме с нашия водач Абду и се настанихме в автобуса.
Първото нещо, което ми направи впечатление на Мароканска земя бяха пътищата – без нито една дупка, много ново строящи се мостове и отлична инфраструктура. Второто нещо е зеленината. Не знам защо, но си мислех, че Мароко е пустинна държава и спретнатите градинки покрай пътя ме изненадаха много приятно.
Със съжаление ние фотографите в групата установяваме, че ще ни се наложи да снимаме през стъклата на автобуса, защото спирките едва ли ще са толкова, колкото на нас би ни се искало.
Танжер е един от най-старите градове в Мароко. Финикийците и картагенците установили своята търговия тук. Римляните в последствие го направили столица. Бил е завладян от арабите и нападан от вандалите и вестготите. През колониалната епоха градът бил контролиран от испанците и португалците.В началото на 20-ти век, Танжер вече е международен град, освободен от данъци, а космополитният му образ е привличал редица европейски и американски артисти и писатели.Нови сгради се извисяват покрай пътя и затвърждават първоначалното усещане за не съвсем арабски град.
Пътуваме към другия край на Танжерския залив, към върха Малабата и красивия фар, разположен на него.
Спираме на малък паркинг, на който е пълно с автобуси и едва слезли търговците ни наобикалят и ни предлагат да си купим сувенири или да отидем да разгледаме и тяхната сергия. Продава се всичко, от килими, през магнитчета, та до красиви кръгли камъни, счупени на две части с кристали отвътре. Един от групата си купува камък с лилави кристали отвътре и гордо го показва на Абду, който отсича – фалшив е. После ни обяснява как обикновено кристалите са бели, но търговците с цел да ги продадат по скъпо ги боядисват и обясняват, че се истински скъпоценни камъни.
Вниманието ни тук е привлечено и от финиковите палми с огромни размери и гроздове фурми по върховете, и от младото магаретарче с интересна, шарена, сламена шапка. То се усмихва за снимки и позира с удоволствие, но не безплатно разбира се – в момента в който свалиш апарата, тръгва към теб и иска дирхами. Дирхам е местната валута и приблизително десет дирхама се равняват на едно евро.
Правим още снимки на средиземноморския бряг . В скалите личат стари изоставени жилища.
Пътят на връщане към Танжер и хотела ни минава по крайбрежния булевард, радваме се на безкрайните плажове и на разхождащите се с камили туристи, които ни махат за поздрав.
Настаняваме се в хотел с гръмкото име Рембранд. Вида му е по скоро европейски. Тук сме само за една нощ, така че не му обръщаме чак толкова внимание. Правим си снимка разположени удобно на дивана под портрета на кралското семейство. Половин час след като се настаняваме в хотела, пак сме в автобуса, който ни оставя пред медината (стария град).
Изкачвайки се по склона се отзоваваме пред портата на Медината. Навлизаме все по-навътре , в историята, в бита на страната.
Забравих да спомена, че в Танжер, освен основния ни водач Абду, имаме и местен водач, който добре познава града и хилядите улички в медината. Той върви отпред и води групата, а Абду я затваря като зорко следи изоставащите да не се изгубят. Местния водач решава, че първото с което трябва да ни посрещне е Мароканското гостоприемство и ни води в уютно кафене – вече в съвсем арабски стил.
Сервират кафе и ментов чай Не пия нито едното, нито другото, но с интерес изучавам гледките от прозореца на кафенето. Към пристанището и новия град и към задния двор – медината. Готови сме за тръгване, но собственика на кафенето иска да ни покаже своята гордост – зала в която са пили кафе Deep Purple. Показва ни снимки и ни обяснява кай къде е седял.
Вече сме с три часа назад от българското време и тук в Мароко е време за следобедна почивка. Тесните улички се поопустели , набират сили да се напълнят пак след няколко часа. Тръгваме по уличката на занаятите. Художник изнася картините си пред вратата и се готви за нови купувачи, дърводелец майстори шкаф, а петлите и кокошките, майсторят своите си работи по улицата. Шивачите бродират пъстри кафтани, а търговците излагат стоката си. Стръмните улици започват да се изпълват с народ, от всякъде продавачи викат, хора минават покрай теб и през теб. Излизаме през друга порта на медината, за да свием в ляво и отново да се гмурнем в морето от улични продавачи, малки дюкянчета и сергии. Продавачите в магазинчетата са главно мъже, а жените продават зеленчуци и хляб. Дюкяните са пълни с подправки, сувенири, тажини и какво ли още не. Пазарът е пренаселен от търговци и купувачи. В покрития пазар маслините съжителстват с хляба, пилетата – с плодовете. В Мароко не се продават замразени пилета, минути преди да си ги купите те щъкат живи в клетки на пазара. Наближава коч байряма и кочовете също са изложени на пазара. Според ислямската традиция на този празник всяко семейство купува коч и задължително разделя месото на три части – първата за семейството, втората за близките, а третата за бедните. Така никой няма да остане гладен на празника. Освен печена царевица, търговец предлага и плода на вид кактус, който расте в изобилие на мароканска земя. Плода се обелва и се яде – опитахме, но не тук, а в Тетуан – нашата следваща дестинация.
Във всяка медина има три неотменни институции – джамия, болница и затвор. Всъщност джамиите са по няколко, а това е една от тях. Средствата за придвижване в медината са най-разнообразни, от порше, до два крака, като се преминава през мотопеди (карат ги и мъже и жени) и се стигне до ръчни колички.
Започва да се свечерява и излизаме на площада, където ще ни чака автобуса. Там магазинчетата са по-малко, но пък за сметка на това е пълно с кафенета, като всичките столове са обърнати с лице към площада. Кафенетата се посещават главно от мъже и те могат с часове да седят на чаша кафе и да обсъждат преминаващите тълпи.
С настъпването на тъмнината се появяват и едни други „продавачи“, ама за тях по-добре да не говорим.
Прибираме се в хотела, вечеряме и излизаме на разходка, като разумно оставяме апаратите в хотела. Купуваме си вода, мотаем се малко по улиците, които в момента са два пъти по претъпкани, отколкото през деня.
Сън и сутринта рано заминаваме за Тетуан и Шевшауен. От автобуса снимам старата римска арена, която в момента е затворена, и една от много джамии.
И така, довиждане Танжер, ще се върнем тук в края на нашето пътешествие 🙂
Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко през октомври 2012 година. Проследете всички публикации за пътешествието.
