Тайната слава на Шефшаоуен

Нашето пътешествие в Мароко продължава. И така, казваме довиждане на Тетуан  и неговата медина и поемаме през планините Риф към Шефшауен. Риф е планинска верига намираща се в северната част на страната.
Простира се от нос Спартел и град Танжер  на запад до нос Трес Форкас ( Нос Трите вилици буквално преведено) и град Мелиля на изток.

Снимките в по-голям размер можете да разгледате в галериите, като кликнете на някоя от тях 😉

На север започва от Средиземно море до река Ouargha на юг. Днес планинската верига е една от от основните туристически атракции в кралство Мароко.  Името й идва от берберската дума „ариф“- което ще рече местност, природен край. 

Основните градове, разположени в тази планинска верига са Nador, Al Hoceima, Azghenghan, Selwan, Ajdir, Chefchaouen, Morocco, Tawrirt, Taza и El Jebha.

Край пътя деца продават някакъв екзотичен плод. Спрели сме за почивка, Абду (водача ни), купува една кофичка и черпи всички ни.  Плодовете растат по храстите около пътя и доста приличат на личи, нямат костилка, не се белят и са много вкусни.
Допълнение на 25.11.2012 г. – благодарение на Тодор от Малага разбрах как се казват тези плодове. Името им е Arbutus, на испански madroño . Благодаря ти Тоше 🙂

„Ельааа“ –  и пак в автобуса 🙂 Разказа продължава: След края на Третата пуническа война, Риф влизат в пределите на Римската империя под името провинция Мавретания. Император Клавдий провъзгласява за столица град  Танжер .

През пети  век регионът е завладян от  вандалите -източногерманско племе, което владее тези земи до края на века, когато византийците отново завладяват част от земите на Риф. 

През 710 г. изгрява звездата на Салих I ибн Мансур – преселник от Йемен, който основава кралство Некор -емирство на територията на днешно Мароко. По негово време голяма част от берберите приемат исляма. 

Слушам и гледам да не пропусна някоя красива гледка навън. Около пътя освен маслинови горички има и много кактуси, чиито плодове  опитахме в Тетуан.

Нека продължим …  Арабите основават много нови градове. До 15 век много испански маври напускат  Испания и се установяват в Риф. 

Следват поредица от войни с Испания и Португалия. И през 19 век испанско-мароканските конфликти не стихват. 

През 20 век регионът преминава под управлението на партизанския водач Abd el-Krim El-Khattabi.  След народно въстание срещу испанската и френската колонизация, през 1921 г. е създадена република Риф.   През 1956 г. регионът се връща в пределите на кралство Мароко.

Ох, преведох го … Нали не мислите, че съм запомнила всичко от разказа … 

Изкачваме поредното възвишение и спираме пред бяла сграда. Духа, ръми дребен дъжд … Оказва се, че това е хотела ни и мрачното настроение се променя в мига в който виждаме гледката от терасата на фоайето.

Шефшаоуен – синьо-белия град на планината Риф е в краката ни.  Плановете за нощни снимки идват сами и започва търсенето на най-подходяща гледна точка.

Нямаме време да я открием защото тръгваме да разгледаме градчето.  Фотографите вървим последни по пътеката от хотела към медината и не чуваме почти нищо от разказа на водача.

В общи линии града е създаден от бягащи от испанската инквизиция евреи и мюсюлмани. Обграден е с висока стена, има си задължителните атрибути за всеки стар Марокански град – медина, казба, затвор, болница, училище …  Пътеката, свързваща хотела с града преминава през старо, изоставено гробище.  Прави впечатление, че паметните плочи също нямат нищо общо с това, което сме свикнали да приемаме за мюсулмански  надгробни паметници.

Минаваме през източната порта (Bab Souk) и сме в медината. Любопитно се оглеждам, защото преди да тръгнем за Мароко бях прочела някъде, че тайната на туризма в  Шефшаоуен (شفشاون, или Chaouen, Chawen or Xaouen) е канабиса.

Написаното разказваше, че в  последните години се наблюдава масово обезлесяване на околните хълмове, заради използването на региона за пасища,  дърветата тенденциозно се изкореняват, за да се осигурят повече площи за засаждане с канабис. Това е другата слава на Шефшаоуен.

Според древен закон, който продължава и до днес да се спазва има  едно място в Мароко, където канабис може да се отглежда без никакви ограничения.  И това е региона на планините Риф.

Обикновено реколтата се прибира през лятото, а миризмата от тези „забранени поля“ се носи на мили от тях.  На практика канабисът властва в Мароко. Севрноафриканската страна, която е отделена от Испания посредством Гибралтарския проток е един от най-големите износители на хашиш. От 1994 г. до сега площите, засети с канабис, са се увеличили от 50 хиляди хектара на 250 хиляди.

Е, ние имаме удоволствието да видим града през есента и колкото и да се оглеждам никъде не виждам канабис, нито пък усещам миризмата му. (Не, че знам как мирише, де )

Града се слави още и с производителите на вълнени и памучни  изделия.

За разлика от посетените до сега градове изглежда изключително чист, приветлив и някак омаен с бяло – сините си къщи.

Всъщност, сега като гледам снимките прави впечатление липсата на много плодове и зеленчуци по сергиите . Предлагат се главно вълнени дрехи, кожи и ръчно тъкани одеала и килими.

Няма я и блъсканицата, тук можем спокойно да ходим по уличките,  да зяпаме витрините, да снимаме. Лека полека започнах да се влюбвам в това градче. Стана любимото ми в Мароко.

Възрастен човек разговаря с нашия български водач Павката, а млад мъж до тях вчесва поредната овча кожа. В дъното майките чакат децата си пред училището. Цари наистина лежерно спокойствие,  а планината бди над своите чеда.

По програма се предвижда посещение и на казбата, но да ви кажа тя нещо не ме впечатли особено. Изключение прави изгледа от кулата. От там се открива панорамна гледка към целия град, джамията и планинския връх.

Сега, вече в България разбрах, че  на изток от медината се намира водопад (Ras el Maa), любимо кътче за отдих на местните в горещите дни. За съжаление ние не го видяхме.

На площада пред казбата е разположена главната ложа за наблюдение на местните и туристите. 

Дават ни свободно време (как звучи само 😉 ), но и ни предупреждават да не се прибираме сами по пътеката по която дойдохме от хотела. По тъмно там е опасно за туристи.

Препоръчват ни да си вземем такси от съседното площадче. такситата са за трима души и струват 20 дирхама (2евро).  На път към стоянката, след тежък пазарлък  с една берберска баба, която уж не разбира английски, но много добре разпознава паричните знаци и при уж уговорена цена 30 дирхама за една шапка, много ловко прибира дадената и банкното от 50 дирхама и пак спира да разбира каквото и да е, двама от нашите се сдобиват с шапки. От тук до края ги наричаме бербериян 🙂 Заради шапките и заради банкнотата ресто, която в крайна сметка бабата върна и която ако можеше да говори сигурно би разказала историята на Шефвшаоуен от самото му основаване.

Най после се натоварваме на две таксита и сме в хотела.

Настъпва синия час (залезите вече сме ги забравили, все сме на път и не ги хващаме), разтягаме стативите на терасата и се започва.

Толкова е красиво, че даже не помня дали вечеряхме тази вечер.  Помня, че става много студено и лягам да спя.

За да се събудя сутринта за изгрева, който не се случи, но пък от балкона на стаята видях това … и това … и това 

Последва поредното събиране на багажа, натоварване на автобуса и хайде към Фес.  Е, спираме над града и ни дават две минути за снимки 🙂

Минава около час, когато Павката идва при нас, за да ни каже, че са се обадили от хотела – някой си е забравил телефона в стаята … Няма да споменавам имена, той си знае. Споменавам случката, защото хората веднага обещаха да го изпратят до Фес и да си го приберем от там.  Не бях аз , но ме впечатли коректността на хотелиерите.

Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко през октомври 2012 година. Проследете всички публикации за  пътешествието.