Посещение в Смолянският исторически музей преди години и видяният там макет на красива, просторна и някак различна родопска къща ме кара да разпитам за повече подробности. Уредничката разказва, че това са прочутите Агушеви конаци, намиращи се в село Могилица.
Разказът продължава със спомени за двадесет и седемте години през които богатата етнографска сбирка на музея се е помещавала под старите тиклени покриви.
Стотиците посетители с интерес обикаляли просторните стаи, любопитно надничали по долапите и се разхождали по сводестите чардаци. Миндерите греели от пъстрите цветове на кичери и халища, красиви народни носии украсявали стените…
Двадесет години екипи реставратори работили неуморно, за да върнат блясъка на това място. Така било до 2001 година когато реституция опразнила сградите, а музейната сбирка преместили в Смолян.
Две години след това аз не съм забравила мечтата си да видя на живо този архитектурен шедьовър.
Тръгваме от Смолян и в Райково следваме табелите за Рудозем, а след около три километра – за Смилян. Пътят е тесен и с много завой, но очудващо добре поддържан. Красотата наоколо е толкова много, че карам с двадесет километра в час и постоянно се оглеждам за отбивки за спиране.
Осеяна с минзухари поляна привлича погледите ни и спираме за почивка и да погледнем дали няма челядинки.
Не ни се тръгва, но все пак трябва да стигнем до Могилица, а после и да се върнем до Смолян.
Гледките се редуват през пет минути. От другата страна на реката стадо отива на обеден водопой.
Следва село Кошница, граничен пункт (на който ни спират и ни питат на къде и за какво сме тръгнали) и ето ни в Могилица.
На площада ни посреща огромна дървена лъжица – кандидатът на село Могилица за книгата на Гинес. Или както кмета казва – „Нашата голяма работа“,
а срещу нея високите каменни дувари на конаците. Покрити с тикли те опасват площ от 4 декара, на които са построени три сгради (конаци). Всяка представлява самостоятелна жилищна единица с отделен двор и всичко необходимо. Там са кладенецът, жилището на господаря, на домашната прислуга, помещенията за временните работници в стопанството, оборът, плевнята, хамбарът и други стопански помещения. Масивна дървена порта сочи мястото на входа на едната сграда. За огромно наше съжаление тя е здраво заключена.
Тръгваме покрай дувара с надежда да намерим място от което да надникнем в двора. Или по-точно в единият от дворовете защото те са изолирани един от друг с високи вътрешни зидове. Повдигам се на пръсти и снимам – ех, защо не съм пораснала още малко ?
Каменният зид завива в дясно, следваме го и заставаме пред перлата на комплекса.Бялата кула, като морски фар в сърцето на планината, събира възхитените погледи на туристите и фокуса на фотообективите. Формата й е необичайна: в основата – кръгла, в горната част – квадратна, стените и стрехите на покрива са изографисани с изящни рисунки.
Агуш ага е вдигнал тази кула за един от синовете си, който е бил морски капитан. Когато се разболял, той се прибрал в родовото имение, а кулата му напомняла за морето.
Не чакайте да видите живот зад прозорците й. Нито има смисъл да почукате на вратата. Затворена и запустяла заради реституция тя бавно и неумолимо се руши.
Стръмна калдаръмена улица ни води до още две порти, но и те са заключени …
Снимам отвън фасадите и се възхищавам на прозорливостта, уменията и сръчността на строителите.
Обед преваля, отиваме за втори път до информационният център с надеждата обедната почивка да е свършила и да намерим помощ за да разгледаме уникалният за Балканският полуостров комплекс и отвътре. Късмета ни проработва и след кратък телефонен разговор при нас идва младо момиче с връзка огромни ключове.
Портата на средната къща се отваря и ние вече сме във вътрешният и двор.
Белоснежната фасада гордо се изправя пред смаяните ни погледи.
Конакът е граден в продължение на 20 години – 1820 – 1840 г. от трима майстори за Салих Ага и тримата му сина. Момичето ни разказва, че комплекса е с 221 прозореца, 86 врати и 24 комина.
Прозорците са с дървени решетки от ситна плетеница.
Комините са високи, зидани от дялан камък, повечето са сдвоени и събрани с общ свод. През прозореца снимам съседния двор с кулата и пак ми става криво, че не може да се влезе там. Вътре има вита стълба и се влиза в стаичка, която е била красиво изписана – реди думите си момичето.
В дясно от входа в малка стаичка на една от стопанските сгради е подредена етнографска сбирка.
Влизаме в къщата …
Изящни резбовани тавани, просторни гостни стаи, опасани с миндерлъци,
камини във всяка одая,
разноцветно боядисани долапи,
окъпани от светлина чардаци,
и празнота, една подтискаща и плашеща празнота…
Липсата на грижа и човешко присъствие през последните години вече взимат своя дан. Има счупени прозорци, покривът е протекъл, дъждовете са отнесли част от мазилката на фасадите.
Спомням си разказа от Смолянският музей, затварям очи и се опитвам да си представя …
Мисля си, дали при имуществените спорове между две страни – държавата и наследниците, няма право и една трета – претендентите за собственост върху историческото минало на своята страна. Тоест, всички ние и нашите потомци.Въпреки декларациите на фамилията Агушеви, че ще запази архитектурния комплекс като музей и частен туристически обект, няма сериозни поводи за оптимизъм. Особено след публикациите, как пари ще събира единия от наследниците. Като първо добива дървен материал от реституираните гори, а после влага скромни суми от продажбата в реставрация на паметника. Защо няма да влагат средства останалите 12 наследници – не се споменава.
Така докато продължава безхаберието, делата и ПР акциите на реститутите, докато няма законова принуда собствениците на културни паметници да ги съхраняват, България ще загуби поредното съкровище от културнотото си наследство.
Ще изчезне най -големият запазен феодален замък от тази епоха. А ослепялата кула-фар в сърцето на Родопите ще остане само в легендите.
„Тук, в планината, някога имало бял замък с писана кула. Граден 20 години, после 20 възстановяван и накрая – за 20 години разрушен…“
Почти едновременно с конака в Могилица Агуш построил и по-малкия, но също много красив Летен конак в съседното село Черешово. Той трябвало да стане лятна резиденция на неговото семейство. От тази сграда днес са останали само купчина камъни ………..
Здравейте! Много ми харесват снимките Ви, поздравления за точното око и чувствителното сърце, без които не може да стане добра нито една фотография. Имам конкретен въпрос: може ли да ползвам снимките от поредицата за Агушевите конаци, за да изработя електронна книжка за българскитие ученици в чужбина? Идеята ми е тя да се вмъкне в урока за Западните Родопи в 10 клас (всъщност може да се използва при всички възрасти. Целта е децата да усетят красотата и духа на планината и хората, които живеят в нея.) Прокетът http://www.ilieva-dabova.blogspot.com е създаден с некомерсиална цел, а в подкрепа на българсктие училища в чужбина.
Илияна, да можете да ги ползвате – за посочените от Вас цели и с посочване на източника.
Много добър пътепис.Много исках да отида тук,но знаейки за какво става въпрос ,в момента ,се отказвам и отказвам. С лично мнение и отношение на фотографа,което показва отношението му към това което снима.С предложение какво трябва да се направи ,за да се съхрани обекта на снимките.Браво.Това е пълен очерк наистина.Поздравявам те,която и да си и ти желая успехи и лично щастие през 2013 година.