Чаирски езера, Чамла, Триград

В предишният разказ стигнахме до най-високо разположеното Чаирско езеро.  То изглежда най-облагородено от всичките. На малък остров в средата му има беседка, а до нея от четири страни се стига по метални мостчета.

На брега се намира и вилата на която Веско (нашият гид) ни каза, че ще обядваме.  За мястото на което се намира тя е много добре оборудвана и се дава под наем. В нея спокойно могат да преспят десетина човека. Докъто разтоварим раниците той вече е запалил огъня, отключил е вилата и е донесъл бутилка бира от близкият извор.  Ловджийте са заредили – беше отговорът на очудените ни погледи.  Много скоро жарта е готова, печем кой каквото носи,  режем салата и сядаме да хапнем.

Каним Веско да хапне с нас,  но той непрекъснато повтаря – Не, не, аз ще пия кутмач горе при овчарите. Заръчал съм да направят. За себе си решавам, че кутмач е качамак на някакъв местен диалект и разбирам, че все още не сме стигнали там. Събираме софрата и пак нагоре. В дясно от пътя ни чака поредната изненада. До малка дървена постройка се мъдри  много новоизглеждащ трактор. Обяснението идва от драйвъра – „Ей това е моят трактор, дето се счупи сутринта. Не се научиха тези хора кога се сее, кога се оре, кога се коси.“

Сега всъщност разбираме защо е закъснял толкова за срещата сутринта. Бил е тук на нивата да сее овес.  По европейска програма са отпуснати пари, овцете в кошарата също са по тази програма и тя включва и отглеждане на фураж за същите тези овце …  Едно от заниманията на Веско е да работи за човека спечелил проекта. Та същият този човек му се обадил предишният ден и му казал да иде и да насее овес. Нищо че не е време за сеитба, че земята е суха като камък – ще сееш. Отишъл той и сял, ама за беля си счупил трактора.

Тъкмо свършва разказа и пред нас изниква кошарата. Такава каквато е била и преди петдесет години с каменни основи и дървени стени, устояла на слънце, сняг, дъжд, студ и пек. Обедно време е и кончетата тръгват да търсят хладната сянка на обора, където одавна са се прибрали хитрите овчици.
Кучетата лениво се протягат под жарките слънчеви лъчи.  Въпреки, че им е топло не се отдалечават много от входа на къщичката и уж се мотаят ама ако тръгнеш натам веднага скачат. А ние сядаме под навеса на чаша кутмач, прясно сирене и бланширани манатарки.

Е, както вече се досещате кутмач не е качамак, а се оказа прясно овче мляко, което се вари много продължително на огъня за да се сгъсти и се подправя със сол. Нашата домакиня щедро пълни чашите и ни разказва как на вторият, третият ден  сместа е толкова гъста, че от нея приготвят катък.

Опитвам се да си представя живота на това място. Ставане с пукването на зората, изкарване на стадото, обикаляне по чаирите (ливадите), бране на гъби и горски плодове, по пладне обратно в кошарата да пладнуват овцете и като се захлади след обят – цикъла се повтаря. Вечерта като се скрие слънцето лягаш за да си готов за утринта. Без електричество, без телевизия, компютри, интернет, топла вода и всякакви нововремски глезотии. Ти, животните и природата. Струва ми се нереално и невъзможно.

Тръсвам глава и се връщам към разговора на масата. Семейтството пастири тъкмо разказват как децата са порастнали, всеки е поел по пътя си и те са решили да дойдат тук. Разказват за вълците и мечките и как може със седмици да не срещнат човек. За това колко добри и верни приятели са кучетата, за бурите и гръмотевиците,  за ясните летни нощи, когато се завиват със звездно одеало. Казват, че са свикнали и не им тежи. Имат си транзистор и верни помощници.

Имат чист въздух, екологично чиста храна, прекрасна природа и много време за размисъл. Всъщност работата е толкова много и изморителна, че размислите ги оставят за дългите зимни нощи, когато се прибират долу при „цивилизацията“. Качват се тук пролетта и се връщат когато падне първият сняг.

И за пореден път в главата ми изниква въпросът „Какво и колко му трябва на Човек за да се чувства щастлив и доволен?“

Животните се размърдват, време е за следобедната паша. А за нас е време да тръгваме. Следва сърдечно сбоуване, наместване в любимото ни вече „кабрио“ и още нагоре към село Чамла.  Единодушно решаваме да се върнем по друг път за да видим колкото си може повече красоти и нови места.

Пътят продължава покрай обора и видимо е по-равен от този по който дойдохме. После навлиза дълбоко в необятните чаири и се вие покрай вековните гори. Говорим си колко е хубаво, че до тук няма нормален път. Иначе едва ли би останало много от тази красота.

Ето че пристигаме в село Чамла.  Обезлюдено по възродителният процес. Стадо диви коне са избрали за бивак бившата сграда на общината. Веско намалява скоростта и аз се готвя да скоча от колата за да снимам, когато към нас наперено се приближава водачът на стадото.  Видът му никак не е дружелюбен, напротив -върви непоколебимо и застрашително. Отказвам се от слизането, двигателят почва да ръмжи, но това не го спира.  Измъкваме се буквално под носа му. Приближавала съм диви коне на седемте Рилски езера, ама тези изглеждат някак много по-различно. Наистина диви …

Вече сме доста надалеч, но той явно ни няма доверие и стои до пътя за да сигурен, че няма да се върнем. Устояли на времето и природните стихии са само две-три къщи – кметството, бившата детска градина и пощата. Всички други са се предали и кротко са рухнали под тежестта на самотата и безлюдността.  

Много тъжна гледка. Питаме как баровците не са се добрали още до това райско кътче. Оказва се, че цялото село е изкупено от …  и всички къщи и ливади наоколо са негова собственост.

Сещам се за село Дядовци и незнайно защо ми загорчава. Чамла, Дядовци и кой знае колко още късчета от нашата история, от нашите корени вече са безвъзвратно загубени. А как бих искала внуците ми да могат да ги видят … и да ги съхранят за техние внуци. Всички тъжно се умълчаваме, отваряме широко очи и се опитваме да запаметивм всеки детайл, за да остане възможно най-дълго в съзнанието ни. Ето вече сме горе, на билото.  Там някъде между хълмовете е Триград.  Времето не е подходящо за снимки, но аз все пак регистрирам достигането на „горе“.

Следва стръмно и продължително спускане по каменстият път. Опитвам се да снимам дядото който седи до пътя в гората, маха да спрем и ни пита дали имаме цигари.  Вадим кутиите и му даваме по цигара. И някак интуитивно в едни глас и трите пушещи казваме – „вземи кутията, аз имам други“. Лицето му светва в усмивка, почва да сипе благодарности и да ни благославя. „Зарадвахте го за много време“ – ако не са такива като вас, той не вижда хора с месеци – казва ни Веско. От снимката нищо не става, ама пък остана милото чувство, че сме дарили капчица радост.  Завивам апарата в якето, защото не е валяло от седмици и има много прах.  Така пропускам да снимам бабата със стадото крави и купите сено на ливадите.   Само аз съм щракач в колата и вече ми е неудобно да настоявам за спиране на всеки две минути, а от снимките в движение както виждате няма голяма полза.

Спираме за малко на ждрелото за да слязат двете момичета от института за биоразнообразието и аз използвам момента на покой на возилото. За сетен път се убеждавам, че Триградското ждрело е толкова величествено, че май все още не е създаден обективът, който може да го обхване в цялата му прелест. Пристигаме с рев на площада. Благодарим на Веско за прекрасният ден, а той ни обяснява какви сме късметлии. Толкова е бил ядосан сутринта, че въобще не е имал намерение  да идва да ни взима. Ама като се счупил трактора …

Да си жив и здрав друже и дано те хванем в настроение следващият път пак да ни водиш и да ни показваш перлите на планината. Кратка почивка, колкото да измием прахоляка от лицата си и тръгваме на залезна опознавателна разходка на село Триград. Само снимам крепостта и римският път – нямаме сили да се изкачим. Дразня се на окичването с модерен парапет на прекрасният стар мост. Не знам какво ги прихвана родопчани и накичиха абсурдни парапети на всички стари мостове . Мурсалският чай вече е обран и се предлага на снопчета на туристите  пред пещерата „Дяволското гърло“. Тук-там запушват коминчета. Туристи и местни изнасят маси покрай реката, палят огньове и блажено се отдават на разкази за преживелиците от деня.

И ние така. Сядаме на масата на двора,  Захаринка (младата хазяйка)  и сина и Найден (който ще играе ключова роля в неделната ни разходка до село Водни пад) носят разкошен паТатник и телешки пържоли по ловджийски. И се започва онова омайно време на разкази и предания, на родопски песни, гайди и планове за следващия ден. Захаринка е на работа, но Найден е вакация и е готов да ни заведе до Водни пад. Питаме не е ли по-добре към село Кестен да тръгнем, но Найден настоява за Водни пад. Обещава на Кестен да ни заведе следващият път като дойдем. Е, може ли да не се съгласим 🙂

Край на втората част от Триградското приключение 😉 Очаквайте подробности за неделната разходка до с. Водни пад.