Пътешествието продължава, разказите за него – също. След прекрасния залез снощи в град Фес, утрото е не по-малко обещаващо. На път сме за една от другите имперски столици на Мароко -Мекнес, наречен Версай на Мароко от своя създател султан Мулай Исмаил.
За пръв път откакто сме тръгнали на този адвенчър не се товарим на автобуса с куфарите. Тази вечер също ще нощуваме отново във Фес, което предполага по-късно тръгване. Гледките край пътя са прекрасни – маслинки, обработени ниви – красота, докъдето ти стига погледа.
Поредната маслинова горичка, чудни фотографски облачета – какво повече му трябва на фотографа. Настроението е приповдигнато – в автобуса се подмятат шеги и закачки.
Навлизаме в град Мекнес, минаваме покрай гробище и за пореден път ми прави впечатление разликата между надгробните плочи тук в Мароко и в другите мюсюлмански страни, в които съм била.
Името Мекнес произхожда от голямото берберско племе Meknassa, което доминира в източната част на Мароко от около осми век преди Новата ера. Четири династии – Алморавиди, Алмохадиди, Меридиниди и Алауити са оставили своя отпечатък в историческото развитие на града.
Най голям разцвет града претърпява по време на царуването на Султан Мулай Исмаил (роден 1645 и живее до 1727) от династията на Алауитите. С идването си на власт той премества столицата на Мароко от Фес в Мекнес. Известен като един от най-безмилостните и велики лидери на Мароко. С труда на хиляди роби създава своята представа за Мароканския Версай. Бил в близки отношения с крал Луи ХІV и с помоща на изпратени от него архитекти започнал изграждането на своята имперска столица. Позволил си дори да поиска за жена една от дъщерите на Луи ХІV , но тя разумно отказала.
Мулай Исмаил обградил града с високи стени, построил монументални порти: Bab Mansur Laalej, Bab Lakhmis, Bab Berdain, Bab Jdid …
Създал много религиозни сгради, особено много джамии и ислямски религиозни училища.
Някои от съхранените фондуци (сгради за търговците- fondouks) , свидетелстват че местата близо до портите са били отредени за конкретни занаяти или търговия: например, Fondouk Khana се занимава единствено с къна, докато еврейските майстори са работили в Fondouk Lihoudi. Има квартали запазени за определени професии и дейности.
Кликнете върху снимката за голям размер.
В рамките на имперския дворец султанът се обградил с огромните си конюшни, военна академия, зърнохранилища и резервоари за съхраняване на вода. Това е един от тях – Dar el-Ma – къщата на водата.
Пред входа на комплекса съвременните мароканци са поставили статуя на продавач на вода. Древна професия, съществуваща и до днес в безводната страна.
Един от най-впечатляващите паметници от това време са кралските конюшни и зърнохранилища.
Кралските конюшни в Мекнес са едно невероятно място,защото масивната сграда е построена, така че удобно да приюти не по-малко от дванадесет хиляди от царските коне. Мулай Исмаил имал голямо уважение и възхищение към тези грациозни животни и направил за тях много повече удобства отколкото за хората около себе си. Входовете били достатъчно високи – конниците преминавали навсякъде без да слизат от конете. Всеки кон имал собствен, обслужващ роб, с единственото задължение денонощно да се грижи за своя господар – коня.
Имало канал, който осигурявал прясна вода постоянно, така че конете никога да не усетят липсата и. Загрижен за доставките на храна за конюшните му , султанът построил хамбари, (Der el Ma), зад кралските конюшни. Да се нахранят дванадесет хиляди коня е голямо постижение, но хамбарите побирали достатъчно зърно, за да се хранят конете в продължение на двадесет години!
За съхранението на такива големи количества зърно, за толкова време !!! си е трябвал голям майсторлък в строителството. Някъде прочетох, че стените били дебели четири метра, вода течала през нарочни канали в пода, на покрива имало специално изчислени отвори. Системата поддържала температурата в помещенията постоянна през цялата година и предпазвала зърното от гниене.
Ако водата в откритите резервоари свършела или по някаква причина не можела да се ползва имало хитроумни приспособления. Задвижвани от магарета, те са били в готовност да доставят прясна вода от подземните реки.
Руините впечатляват не само туристите, но и продуценти и режисьори. Тук са заснети основните моменти от много филми сред които Ищар и Перлата на Нил. На режисьора на не помня коя продукция му хрумнало, че трябва да зазидат един от отворите на покрива за заснемането на епизодична сцена. После естествено си тръгнали и забравили за това. Година по-късно по стените на помещението се появили пукнатини, мухъл и влага.
Днес, повечето от конюшните са в разруха. В резултат на земетресение през осемнадесети век, покривите им са почти напълно разрушени. Зърнохранилищата са очудващо добре запазени, с изключение но онова помещение, където са снимали филма. В двореца е имало и затвор, но ние не стигнахме до него. Комплекса е включен в списъка на Юнеско за световно културно наследство и с тази помощ тече възстановяването му.
За Мулай Исмаил се твърди, че е баща на 888 деца. 867 от тях, в това число 525 синове и 342 дъщери, 700-ният му син е роден през 1721 г. Не знам дали това е истина, но се смята, че той е човека с най – голямото документирано потомство в историята. Изчислено е, че Исмаил е трябвало да се съвокуплява със средно 4,8 жени на ден в продължение на 40 години, за да се постигне такъв брой на децата. ???
След конюшните и хамбарите отиваме в мавзолея му. Непретенциозният вход с нищо не подсказва, че тук е погребан един от най-великите владетели на тази страна.
За разлика от други религиозни светини посещенията за не мюсюлмани тук са позволени, но само във вътрешните дворове.
При саркофага с тялото на владетеля не е желателно да влизаме (това го разбрах, четейки за написването на тази статия – в Мароко не го тръбят, просто не Ви водят там).
Изящността на мозайките , фонтаните, тайнствените надписи на арабски (вероятно цитати от корана) правят това място наистина интересно.
Един от входовете и залата, водеща към саркофага – никой не ти пречи да снимаш.
Още един поглед към залата, и странен слънчев часовник, вграден в една от стените на вътрешния двор.
След смъртта на Мулай Исмаил на осемдесет (или около деветдесет ) през 1727, Moulay Abdallah един многобройните му синове се възкачва на престола. Той продължава политиката на баща си за разрастване на столицата Мекнес.
По време на царуването на внука му, Sidi Mohammed Ben Abdellah (Мохамед ІІІ) Мароко е първата страна в света, която признава новосъздадената държава Съединени Американски щати.
През 1755 огромния комплекс на двореца в Мекнес е силно повреден от земетресение. Две години по-късно внука на Мулай Исмаил – Мохамед III премества столицата на Мароко в Маракеш.
Автобуса ни чака пред следващата порта.
Продължаваме с посещение на голф игрището. Нямаме намерение да играем голф (но всеки желаещ е добре дошъл).
Площада на кралския дворец и площада на новия град пред портата Баб Мансур. Дават ни малко „свободно време“ за обяд и разходка по площада.
Правим бърза обиколка на една уличка в медината и бързаме пак към площада.
Време е за обяд, а тук има много заведения и се надяваме да опитаме нещо типично мароканско, приготвено на улицата, а не в хотел. Взимам си питка, пълнена с кайма и докато чакам да ми сервират снимам избиращите си тажини мароканки 🙂
Ако имахме повече време не би било лоша идея да се разходим с каляска из града, но за съжаление трябва да тръгваме за стария римски град Волубилис и ще пропуснем това удоволствие.
Вече в автобуса си давам сметка, че реших да снимам великолепната порта Баб Мансур после … За сетен път установявам, че после във фотографията няма. Има тук и сега. Снимам през стъклото, но това не е снимката, която бих искала да направя. Показвам Ви я само за да добиете бегла представа за величествеността на тази порта …
Довиждане Мекнес, Волубилис, очаквай ни 🙂
Тази публикация е част от серия, посветена на пътуването ми до Мароко през октомври 2012 година. Проследете всички публикации за пътешествието.