Село Косово и наоколо

Арто дава предложение за пленум и без да се замисляме заформяме тема, записване, уговорки … и потегляме преди да се стъмни в петък (да са живи и здрави работодателите ми). Аз карам до Асеновград ( голям кеф е) и после преотстъпвам волана на най опитният в семейството. Преди ханче Югово вече сме се събрали три коли и с нетърпение чакаме да стигнем къща „Бели ружи“

в с. Косово, където вече подгрява другата част от пленумистите.
Естествено като стигаме в селото се губим (разбирай пропускаме отбивката към импровизирания паркинг), следват телефонни разговори, обратни завои, изпускане на светещи прозорчета сред снега …
Вече сме на правилното място, посрещат ни Арто и Андро и с усмивка ни казват, че къщата е на около двеста метра път по отвесен склон. Претоварваме тежките неща в уж високопроходимия джип, времето напредва, и ние с Тауруса не изтрайваме, нарамваме стативите и раниците и тръгваме да снимаме.
За жалост не познаваме кмета и не можем да го помолим за изгаси уличното осветление. Светещото в снега прозорче вече е изгаснало и правим жалки опити за нещо интересно.

Не се получава, а от отсрещния баир се чуват закачливите викове на приятелите. Носи си приятна миризма, която кара огладнилите ни стомаси да побързат.
Тук е мястото за пленумни фотки, ама ще Ви ги покажа в следващият разказ. Сега ще се придържам към фактологията.
Вечераме и лягаме да спим.
На сутринта в събота рано -рано съм на крак, селото все още спи и е много красиво

По склона в ляво тичат пет сърнички, но докато сменя обектива, те вече са изчезнали.

И другите се пробуждат, и полека лека групата се събира в механата за закуска – разкошна банища с картофи, приготвена от хазяйката. За първи път в живота си опитах, но много ми хареса).
Спявката по време на закуската заформя три групи желания – искащи да отидат до там до дето колите са проходими, да се разходят мирно и кротко из селото и третата блажено спяща група, която нямаше проблеми с избора.
Ние се присъединяваме към пътуващата група. Разпределяме се в две уж високопроходими и една спорта кола и тръгваме. Никой не знае на къде – води Валери, уговорката е докъдето колите могат да стигнат (тайните надежди – дано снега не е много заледен и да стигнем по-далеч).
Първата спирка е с. Богутево. Спираме на площада и правим кратка разходка из селото. Наистина кратка, защото сме пропуснали примамливата отбивка за с. Лилеково и нетърпението да се върнем при нея се чете в очите на всички.
Имаме леки притеснения как спортната кола ще се справи със заледеният път, но се оказва, че родопският пататник е завладял ума на водачката и и тя решава да отпраши към Пампорово, пататника и нещо дето после не го сподели с нас 🙂
Напредваме бавно и полека като през десетина минути спираме да снимаме. Повярвайте ми – има какво да се снима там. Планината сякаш те приютява в пазвата си и попадаш в друго измерение.

Толкова е всеобятно и завладяващо, че апарата не е в състояние да го пресъздаде. Или може би задапаратното устройство нещо се е бъгнало?

Стигаме с. Острица, спираме на площада и след кратка справка с един много мил набор, решаваме оставащите 800 м. (според неговите думи) до с. Лилеково да изминем пеша.
Това са най дългите 800 метра, които съм изминавала до сега. Но пък такива гледки видях …

Всяваме смут сред кравешкото население, което се страхува от обективите и апаратите и се запъва като магаре на мост.

Милата баба се опитва да всее респект с тънка пръчица, ама кравата упорито отказва да помръдне.

Време е да докажем, че сме от уж разумният вид и оставяме животното и сериозно притеснената вече баба да продължат по пътя си.
Насочваме вниманието си към къщите, които също предлагат атрактивни гледки.

Неусетно сме излезли от селото, но пътя продължава и ние го следваме.
За миг слънцето пробива облаците

после пак свенливо се крие зад облаците.

Младежите сериозно роптаят, гладни са, аз също усещам умора. Започва да замръзва и е време да се връщаме.
Хората вече са паркирали превозните средства пред домовете си и сигурно похапват вкусно, а ние с умиление се спомняме детството

Обръщам глава и виждам една от типичните за родопите гледки

Връщаме се в “ Бели ружи“, похапваме, и започваме преглед на картите – любимо за мен разпускане. Всеки свободно критикува, споделя или просто слуша и гледа – все има какво да научи човек.
Валери вече е навън и снима, нали си е спец по астрото, знае какво прави.

Селото се готви за сън

Скоро  лягаме и ние. Сутринта в 4,30 съм на крак и снимам пробуждането на селцето.

След това с Арто и Мано потегяме към с. Добралък. Мъглата в Асеновград и толкова гъста и безокуражаваща, че почти сме на път да се откажем.
Артин обаче не спира и продължава напред. След малко тя остава в краката ни и грейва прекрасно слънце, небето е изумрудено синьо, а ние радостни щракаме ли щракаме.

Облаците пълзят след нас

а ние се чувстваме сякаш на върха на света 🙂

Ето го и Добралък,

Така и не стигнахме до самото село, защото времето напредна, снега по пътя започна да замръзва и е време де се връщаме обратно.
Църквата на Асеновата крепост все още е забулена в мъгла.