Да споделиш Исландия -ден трети

Добро утро 🙂 Нашето приключение в Исландия продължава. След изумителните гледки от вчера се събуждам отпочинала и готова за нови красоти. Надничам през прозореца – мъглата е легнала ниско и накъдето и да погледнеш е мъгла и само мъгла … Закусваме, събираме багажа и се товарим по колите.

Нека разкажа малко за хотела или гест хауса в който спахме – както Ви казах в предишния разказ, пристигнахме доста късно и беше жест от страна на стопаните, че ни чакаха и ни настаниха. Отвън сградата прилича на метално хале, каквито тук у нас служат за складове, но вътре е топло и уютно. Стаите са просторни с големи, удобни легла и мивки. Има обща оборудвана кухня. Храна се предлага , но до доста по-ранен от нашето пристигане час. Вечеряме и закусваме от провизиите, които сме си напазарували. Единственото малко странно решение е общата баня и общата тоалетна – за около двадесет стаи. Другите гости явно бяха по-ранобудни от нас и когато се наложи да ползваме банята и тоалетната – нямаше проблеми.

По програма за днес сме предвидили едни триста и десет километра, но имаме и да се върнем към пропуснатите вчера места … Абе времето пак няма да стигне, ама да видим 🙂

Багажа вече е натоварен, снимам хотела и хайде обратно към местата които подминахме снощи по тъмно. След кратък разбор решаваме да се върнем само до единия водопад – ако го направим и до двата – програмата напълно отива на кино.

И без това вали, мъгливо и мрачно е, няма да губим време. Речено-сторено 🙂

След половин час сме на паркинга на водопада  Skogafoss. С радост установяваме, че сме сами и няма други коли … Кеф, няма да ни се мотаят разни заблудени туристи по снимките. Апарати, стативи, дъждобрани … (Снимката прави Артин и според мен успешно може да я предложи на Бенетон :))

Кротичко си ръми и хайде нагоре по стълбите към върха на водопада.  Хората са направили идеални стъпала, парапети, табели и ограждения – и грам да не знаеш чужд език – няма как да се объркаш или заблудиш.

Пъпля бавно нагоре и някъде по средата осъзнавам, че вече не вали, а дъждобрана не ми дава да дишам. Следва събличане и пак бавно нагоре. На върха, там където започва пада на реката в бездната, има изградена наблюдателна площадка.  Грохота е оглушителен, а гледката величествена. Белите точици на отсрещната скала са гнездящи птици.

Снимам каквото снимам  и тръгвам обратно. Някъде по средата на водопада зад въженцето с което е оградена  безопасната пътека съзирам утъпкана от нарушители явно пътека. Озъртам се и срам не срам прескачам въжето. Тази нелегална пътека води до място наистина спиращо дъха .

Пред мен се изправя каменното лице – пазител на водопада.   Викам и другите и плахо надничаме в бездната. От тук се вижда целия водопад – страховита и величествена гледка.

Хайде надолу. Добре сме се помотали и паркинга вече е пълен с коли. Японските и китайски събратя са плъзнали навсякъде със своите таблети и снимат със светкавици яко. После с интерес гледат екраните и се чудят защо снимката е само едно бяло петно 😉

Сашо се опитва да приближи и да направи снимка отблизо, но водопада е толкова сърдит, че не позволява такива своеволия. За да не се чудите – фокусирайте върху червената точка с бялата шапка 😉

Пробвам водоустойчивостта на зимните си обувки, лекичко нагазвам в реката, потапям статива и снимам:

Отново започва да вали, а за днес има и други неща за гледане. Обща снимка … и напред към черния плаж, арката в океана и град Вик.

Спираме пред скромна табела на брега на океана. Ей тук сме в момента, обяснява ми Сашо.

Решаваме да погледнем за какво става въпрос … Хммм, май непоканени сме се натресли на световен конгрес на ветровете.  Отпускаш се назад и мислиш, че ще паднеш, но вятъра толкова силен, че те държи изправен.

Тесен процеп между скалите ни допуска до брега, осеян с изящно красиви черни камъчета. Всякакъв размер, перфектно шлифовани – красота 🙂 Решавам, че на връщане ще си взема една шепа за България.

Снимаме разбиващите се в скалите вълни, другите намират нещо като пещера на брега и влизат в нея, а аз продължавам опитите с вълните.

В един момент, толкова съм се вторачила във визьора, че въобще не забелязвам какво става около мен. Снимам вълната горе, а  следващата я вълна кротко и напоително решава да провери водоустойчивостта на екипа ми. (снимка Артин). Добре, че апарата е надлежно увит в дъждобрана, а панталона и якето са водоустойчиви. Единственото  поражение са пълните с ледена вода обувки… Сбогом красиви камъчета, нямам време за вас сега, незабавно трябва да стигна до колата и да сменя чорапите и обувките си.

На няколко стотин метра е фара над град Вик. Другите слизат и носени от вятъра отиват да видят гледката от ръба на скалата. Аз не мога да го направя в момента. Сменям чорапите и обувките и чак тогава тръгвам. Естествено другите вече се връщат … Вятъра е толкова силен, че желанието да направиш каквото и да било те напуска в първите пет секунди.

Много, ама наистина много набързо стигам до края на скалата – щракам черния плаж от едната страна, 

правя някаква безумна панорама на скалата в ляво от фара (поствам я само за протокола) и тичам скорострелно към колата. Никога не ходете на конгрес на Исландските ветрове … дори да сте поканени 🙁

Време е за обяд, а пътя ни така или иначе минава през град Вик. Да наречеш струпани на едно място около сто къщи град е малко изхвърляне в моите очи, но пък на кой му пука ? Има кръчма и това е достатъчно за прегладнелите ни стомаси и измръзналите ни крака. Момичетата зад тезгяха са полякини и като разбират, че сме от България се усмихват широко и заговарят на руски. Така … я да видим – традиционната за Исландия агнешка супа, агнешки котлет (може ли да си поръчам половин порция ?, едва ли ще изям цяла 🙁 Да може, разбира се :)) , бира. Скромна сметка от около 30 евро. карай, важното е да опитаме местните специалитети.

Сърбаме супата ( много е вкусна, топла и разпускаща), а през прозорците на ресторанта (служещ едновременно за магазин за хранителни продукти, бензиностанция и информационен център) се откриват ей такива ми ти гледки.

Любопитни влюбени, и те май непоканени на конгреса, бързат да се приберат в топлото помещение.

Океана, държи положението във вълните си и ни се надсмива под скалите.

Зад гърба ни самотна на хълма църквата на града ни гледа със съжаление.

Добре де, разбрахме, че не сме  нежелани тук. Довиждане до лятото, имаме и други дестинации 😉
Пътуваме към глетчерите , но пътя минава през толкова мистични места, че не може току така да ги преминем без да спрем за снимки.
Първото – осеяна с каменни пирамидки равнина. До където ти стигат очите пирамидки, явно сътворени от човешка ръка.

Еми не се сдържах и аз направих една пирамидка 🙂 Дано е речено пък да се върна там 🙂

Следва равнината на елфите. Всичко е покрито с десетсантиметров мъх, мек като персийски килим. Няма дървета и нищо не разсейва погледа, безкрайна зелена ровнина. Ако имаш време може да си откараш часове тук.

Ние нямаме толкова време и продължаваме напред. И тъкмо когато вече сме решили, че няма какво да ни изненада, край пътя се зарежда една поредица от водопади, кой от кой по красив и по величествен.

На пътя към ей този има верига и две табелки. На едната пише – затворено, а на другата прайвът … Това си е да работиш директор на водопад 😉

Белите неща пред водопада са бали сено

Да имаш водопад в задния двор 😉

Не едно, а две водопадчета в двора 🙂 Спирам, защото пак се отплеснах. Хммм ако има вия  понтика, то това днес си е вия водопадкова отвсякъде.

Някъде между водопадите съзираме къщички за елфи. В Исландия те се почитат като божества и хората им правят къщички.

Мъглата отново ни притиска, конгреса на ветровете е приключил и те се разотиват по домовете си. Пред себе си са подкарали ниски облаци, които ту скриват, ту за секунди откриват гледките около пътя.

Тук мъглата се вдига достатъчно за да ни накара да спрем и да направим подобаваща фотосесия.

Леле, пак се отплеснах ….

Хайде набързо през черната пустиня.

Покрай лебедите, по черния път (внимавайте по тези пътища, във всички наети коли има надпис, тази кола не е предназначена за минаване по пътища с номера …., като слизате от колата мооля задържайте вратата, рентакар компанията ще Ви бъде благодарна за вниманието. )

И ето ни на глетчерите. Огромна ледена река опира в мръсно кафяво езеро. Наоколо няма жива душа, във възуха са носи разказ на гарвани, а леда пука и се свлича в езерото. Абе, ако можете посетете това място в по светлата част на деня.

Панорама на езерото

Катерим се по едни хлъзгави скали и сме доста близо до ледената река. Бррр, доста е страшно… Давайте да си ходим .

И без товае сме закъснели за настаняването. Звъня в къмпинга в който имаме резервация и провеждам доста странен разговор. Човека ме пита имаме ли спални чували … Ми нямаме, господине 🙁 ОК, госпожо, ще сложа ключовете на вратите на бунгалата. Ще се видим утре сутринта …
Каквото и да значи това . Пристигаме и бунгалата наистина ни чакат с отключени врати.  Бунгалото представлява кухничка и спалня с легла на два етажа. Банята и тоалетната са някъде навън, а за да си изкъпеш в банята трябва да снесеш стотинки. Тук вече съм стара пушка и свалям от колата само пижама и тоалетни принадлежности. Изчаквам другите да заспят и тръгвам към банята.   На последната крачка преди да вляза в помещението мократа трева ми изиграва лош номер ииии тупвам на земята 🙁 Моля Ви, не казвайте на никого … ама много се изложих 🙂
Хайде лека нощ, малко съм натъртена, ама ще ми мине 😉

цък на снимка за голям размер 😉

Повече снимки ? Разбира се, заповядайте, ето тук .

Благодаря Ви, че се отбихте 🙂