Погановски манастир – Сърбия

Дестинация – Западните покрайнини – Димитровград и Погановският манастир.  Илиян пуска мухата, правим бърза организация и рано сутринта в събота тръгваме. Притесненията, че единият от групата няма паспорт и пътува с лична карта бързо се изпаряват защото приминаването на сръбска територия е напълно безпроблемно. Питат ни къде отиваме – ние отговоряме – Погановския манастир – и получаме по един печат в паспорта …

Обменяме по десет евро в чейнж бюрото на границата и въоръжени с по хиляда динара хващаме пътя пред нас.

Подминаваме Димитровград (Цариброд) и продължаваме на югозапад. На 10-ина километра от границата  минаваме през мост над река Ерма, след който веднага има отбивка вляво за село Суково, по която  поемаме.  След кратко колебание решаваме, че ще пропуснем и суковският манастир – целта ни този път е друга. До Суково ще отидем отново, когато пукне пролетта.

Стръмни скали, досущ  приличащи на прохода Вратцата се извисяват в далечината.

В подножието на страховитите скали е сгушено селцето. Нивичките са обработени и засети, а един от стопаните се възползва от топлото време и оре с трактора.

Пътят се вие покрай кротката тук река Ерма и се провира през странни тунели прокопани сякаш на ръка в огромната скала.  Самата Ерма е странна река. Малка, дива и с характер. Изворът й е в Сърбия, после влиза в България, и отново, като че харесала ролята си на крайграничен контрабандист, пак се връща в Сърбия за да се влее в река Нишава.

Изграден от камък свод и крехко метално мостче водят към манастира „Свети Йоан Богослов“ или иначе казано – Погановският манастир.

Оказа се, че малко по нагоре по пътя има и друг мост и вход на манастира, но мястото от което ние влязохме ни предложи красива панорамна гледка – църквата, кулата и закрилницата планина, приютила сградите.

Не знам за Вас, но аз винаги изпитвам едно особено чувство, когато преминавам през манастирска порта.  Не толкова защото съм вярваща, а защото се срещам с непреходното.

Пазачът по никакъв начин не оправдава името си. Нито лае, нито ни гони – подуши ни и излезе на припек, гледайки тъжно. Съжалих, че не нося нещо за хапване в раницата, толкова мършав и тъжен беше този кучо.

Манастирът е построен към края на XIV, а стенописан към края на XV век. Благодарение на труднодостъпния терен (до 1927 г. каньонът на Ерма е напълно непроходим) през вековете е останал незасегнат от многобройните завоеватели. Преди тридесетина години е направена цялостна реконструкця на светинята.

Пръсваме се из двора и всеки търси свойта гледна точка. Следващите посрещачи са манастирските котки, но скоро и те губят интерес – никой от нас не предлага нищо вкусно.

Подпряла съм се на оградата в очакване да отключат църквата. Идва един монах и започва да подрежда свещите и иконките. За секунда имам идеалната възможност да го хвана в кадър с поучителният надпис на входа. Скоро след това, той се объща към всички насочили апаратите си към него и казва “ А може ли да не ме сликате ? “ Уважаваме желанието му, купуваме си дребни сувенири (има също така манастирска крушова ракия и мед), палим свещ и прекрачваме прага на църквата.

Изненадата, която ни очаква е неописуема. Стени, покрити отгоре до долу с чудесно запазени стинописи, изящен иконостас и приглушена светлина.

Черквата е стенописана 1499 г. с богата тематична програма (велики празници, учения на светите отци, сегменти от живота на св. Богородица, страданието на Исус, ликове на сръбски светители, балкански отшелници, апостоли и др.). Живопистта на Погановски манастир се смята за връхна точка в творчеството на касториянските зографи през втората половина на XV век. В световните кръгове на византолози и познавачи на изкуството манастирът е прочут и със своите икони.

Оттук е и известната двустранна икона Чудо в Латомския манастир и ликовете на Богородица и св. Йоан Богослов от втората половина на XIV век /Св. Богородица Катафиги и св. Йоан Богослов – намира се в криптата на катедралния храм Александър Невски – София/ и иконата с бюста на починалия Исус Христос от края на XV век (Белград).

Отецът влиза и започва да подрежда нещо на амвона – моли ни да побързаме, защото им предстои венчание. Последен кадър и излизам навън.

Младоженците и гостите вече са в двора и чакат да ги повикат.

Те влизат в църквата, а ние напускаме двора през другия изход.

Цък на снимката за голям размер 😉

Ново метално мостче ни извежда на пътя и се отзоваваме при булчинската кола.

Непосредствено до пътя се намира и малка уютна кръчмичка. Стопаните  и явно не очакваха нашествие в този ден, защото дори не бяха запалили печката. Това не уплаши душите наши , само след минути печката весело бумтеше, на масата имаше разкошна домашна туршия от зелени домати и кисело зеле, кисела (газирана) вода, дюлева ракийка и бяло винце. Скоро пристигнаха и плескавиците с пържени домашни картофи. Може би тук е времето да отбележа, че ракийките се повториха и потретиха, а цената от пет евро на човек приятно ни изненада.

Навън ни очаква нашият стар познайник от манастира. Спомням си, че в колата имам пакетче хрупки. Той ги лови във въздуха – явно е много гладен.

Хрупките свършват, а пътят продължава покрай реката и страховитите скали на Влахинската планина.

Разминаването на две коли е почти немислимо.

Някога тук може би е минавала и ж.п. линия – тунелчетата край пътя ни навяват такива мисли.  Снимките се правят в движение, защото спирането на този тесен път е доста трудна задача.  За щастие движението не е много оживено …  през целия път не срещнахме повече от две-три застави.

Уширение на пътя и скали, опиращи чело в небето ни карат да спрем.

Слизаме от колите, тишината е оглушителна.

Единствените звуци, които чуваме са тръкалящите се по сипея камъни.

Решаваме, че тази величествена гледка е най-подходяща за обща снимка.

Следващото село е Трънски Одоровци (не го открих на нито една карта).  Дано правилно съм запомнила името.

Пръснато е на махали от по няколко къщи,  разхвърляни високо в планината.

Опитите ми да си представя какво е тук при гръмотевична буря или силен вятър не са много успешни.

Някалко завоя по-нагоре и селото се открива като на длан.

За късмет и слънцето се показва и прави панорамата още по-красива.

Поредната спирка – Звонечка вода. Един ослепял и изоставен хотел „МИР“ тъжно разказва за дните, когато басейните са били пълни с деца, а неговите стаи с туристи. Сега всичко е занемарено, изоставено, тъжно, самотно и обречено … Продължаваме към Звонце с надеждата картите на Гугъл да се верни и да можем да стигнем до Ниш. Кратка справка на (чист български език) с местните хора – и става ясно, че няма такъв път … Време е да се връщаме.

Сенките вече натежават.

Стопаните се връщат от нивите.

Все още има достатъчно светлина и свиваме към село Поганово. Не знам дали някога сте се чувствали призрак? Точно така се почувствах на това място. Имаше много хубави и спретнати къщички… и нито един Човек …

Все съм ходила по български села – има я и разрухата и обезлюдяването, но като тук – никога не съм се чувствала.

В нета намерих това описание:  “ В Поганово през лятото живеят около 40 човека, предимно възрастни хора. През зимния сезон обаче повечето от тях се прибират в града и на село остават не повече от 20 души. Нищо не напомня, че някога тук е кипял живот. Красотата, тишината и безвремието в Поганово не могат да ви оставят равнодушни. Жителите на това място са изключително гостоприемни. С охота канят на раздумка неочакваните гости и черпят с вкусно и ароматно сръбско кафе. Докато пиете „кафа“ ви разказват за времето, когато селото било пълно с хора. Последното бебе проплакало преди повече от 30 години. Вече са забравили кога точно училището затворило врати и изпратило последните си ученици. Усещате колко лесно се разбирате. Езикова бариера, всъщност, изобщо липсва. На изпроводяк домакините ви изпращат със сърдечна усмивка на лице и покана за повторно гостуване.“

Ако в някой почивен ден се чудите на къде да тръгнете – не се колебайте. Всяка минута по този маршрут си струва. Съвсем близо е до България, евтино е, красиво е и все пак е някак различно…